ОБЩИНА СОФИЯ

ПРИРОДА

КЛИМАТ

Климатът на София се формира под влияние на процесите, които протичат в глобалната климатична система на Земята. Специфичните черти на „Софийския" климат се определят от влиянтри основни фактора: радиационен, циркулационен и физикогеографски.
Първостепенно значение за климата на София има количеството на слънчевата енергия, достигащо до земната повърхност. То зависи както от географската ширина, така и от режима и разпределението на облачността, от степента на замърсеност на атмосферата над града и изложението на оградните склонове на котловината.
Радиационният фактор може да бъде представен чрез радиационния баланс на земната повърхност. Приходната част на този баланс се формира от количеството на т. нар. „сумарна радиация", представляваща сума от достигащата до земната повърхност „пряка" и „разсеяна" слънчева радиация. Разходната част на радиационния баланс се формира главно от ефективното излъчване на земната повърхност. Средногодишните стойности на сумарната радиация за София са около 121 ккал/кв.см. С увеличаване на надморската височина по склоновете на Витоша количеството на сумарната радиация намалява, което се дължи на увеличаването на облачността. В годишния ход на сумарната радиация се регистрира максимум през юли и минимум през декември. През последните десетилетия е отбелязана тенденция към намаляване на стойностите на пряката радиация през летните месеци в резултат от глобалните промени в атмосферната циркулация. Замърсеният градски въздух също причинява както намаляване на пряката радиация, така и загуба на биологичноактивната ултравиолетова радиация. Средногодишната стойност на ефективното излъчване (разходната част на радиационния баланс) в София представлява около 40% от сумарната радиация. В режима на ефективното излъчване се наблюдава максимум през лятото (август) и минимум през зимата (декември и януари). Средногодишната стойност на радиационния баланс (разликата между сумарната радиация и ефективното излъчване) в града е около 47 ккал/кв.см Радиационният баланс в София е отрицателен през декември и януари, а във високите части на оградните планини - от ноември до април. Той формира основния източник на топлина за системата земна повърхност - приземен въздух, от което зависи температурата на въздуха.
Климатообразуващата роля на атмосферната циркулация се изразява в преноса на различни по произход и физични свойства (температура и влажност) въздушни маси. Поради преобладаващия западно-източен атмосферен пренос, целогодишно над София доминират въздушни маси на умерените ширини от континентален и океански произход. Тропичните (предимно през лятото) и арктичните (през зимата) въздушни маси са с относително маловажна роля, но причиняват значителни колебания в стойностите на метеорологичните елементи.
Изключително съществена е ролята на постоянно активните центрове на атмосферното налягане - т. нар. „Исландски минимум" и „Азорски максимум", които се формират над Атлантическия океан и въпреки голямата им отдалеченост от Балканския полуостров оказват безспорно влияние върху климата на България и Софийското поле. Климатичната им роля е по-категорична през топлото полугодие. Значително влияние върху климата на София имат и сезонно активните (предимно през студеното полугодие) центрове на атмосферното налягане - Средиземноморската депресия и високото налягане над Източна Европа.
Атлантическите циклони, възникващи в района на остров Исландия, оказват най-голямо въздействие върху климата на София през пролетните месеци. Чрез тях от северозапад нахлува по-хладен и неустойчив океански въздух. Максимумът на валежите през май-юни, и периодите на захлаждане се дължат на свързаните с тези циклони студени атмосферни фронтове.
Средиземноморските циклони се образуват главно през студеното полугодие над Генуезкия залив в Западното Средиземноморие. Техните атмосферни фронтове засягат в повечето случаи директно България и Софийската котловина. При движение на Средиземноморските циклони северно от България по склона на Витоша и южната половина на Софийското поле се проявява фьонов вятър. Типични са и значителните валежи по студените фронтове на Средиземноморските циклони.
Около 70 дни през годината са под прякото или косвено въздействие на Атлантическите и Средиземноморските циклони, което смекчава континенталните черти на климата в София, а съпътстващите ги ветрове и валежи намаляват негативните последици от замърсяването на атмосферния въздух в милионния град.
Антициклоните над България се формират по гребени на високо налягане на морския максимум главно през лятото и ранната есен. Динамични антициклони се проявяват след океански или континентални нахлувания от северозапад или североизток. Антициклоните, преместващи се от северозапад, се наблюдават главно през пролетта и причиняват застудявания, тъй като транспортираният от тях въздух е формиран на север в по-големи географски ширини. Антициклоните, нахлуващи предимно през зимата от североизток, причиняват резки застудявания.
Физикогеографският фактор има комплексно и разнопосочно влияние върху формирането на климата на София. Видът на подстилащата повърхнина, надморската височина на Софийското поле, изложението на склоновете и посоката на простиране на оградните планини трансформират влиянието през годината на слънчевата радиация и атмосферната циркулация.
Типично явление за София и околностите е формирането на непостоянна снежна покривка през зимата. Средно около 50-60 са дните със снежна покривка. Първата снежна покривка се образува към края на ноември, а последната - през средата на март. За около 40% от зимите е характерно образуването на устойчива снежна покривка, като началото й е обикновено през втората половина на декември. Средната дебелина на снежната покривка е около 20 cm в края на януари и началото на февруари. В отделни години дебелината на снежната покривка достига 50-60 сm. На Витоша, в зависимост от надморската височина и изложението на склоновете, броят на дните със снежна покривка е 150-250 главно от декември до март, а в най-високата част на планината - от ноември до средата на май. Средната дебелина на покривката там през март достига 150-180 сm, а в отделни години - и 250-300 сm.

РЕЛЕФ

Релефът на земната повърхнина, върху който са разположени град София и Софийска голяма община, се отличава с подчертано разнообразие. Надморската височина се изменя от около 500 m при гр. Нови Искър до 2290 m на Черни връх. Разчленението на релефа в Софийското поле не е голямо, което е причина за наличието на удобни терени за застрояване извън ценните за земеделско ползване земи.
Релефът, върху който е разположена територията на Софийска голяма община, може да бъде поделен на следните геоморфоложки единици: котловинно дъно, планински подножия и подножни стъпала, склонове и склонови стъпала на прилежащите планински системи, билни гърбища и долинни дъна.
Дъното на котловината е заето с обширното Софийско поле. Преди около 8 млн. години то е било езеро, което се оттичало на северозапад в посока на днешната р. Морава, към тогавашното Панонско море. Преди около 1 млн. години отточният канал на северозапад е бил затлачен с наноси. Движенията на земната кора в комбинация с редица други процеси са причина езерната вода да пробие път към тогавашния Ломски (Предкарпатски) морски басейн. Това е станало чрез всичането на водите в изоставено от по-стари геоложки епохи речно корито в района на кв. „Курило" на гр. Нови Искър. Ерозионното удълбаване на това корито ускорило осушаването на Софийското езеро. Изтичането на езерото протекло на три етапа. Между тези етапи площта на езерото намалявала. Тази етапност може да се проследи на старите топографски карти, на които личат три терасни нива с различна относителна височина по направлението кв. „Лозенец" - кв. „Малашевци". Най-високата езерна тераса е известна като Лозенецка. Днес това терасно ниво е представено във вид на отделни петна в пространството от Симеоново до Иваняне. Именно тази тераса показва разположението на периферията на дъното на някогашното езеро, когато неговите води са имали максимална височина. Относителната височина на тази езерна тераса е около 40 - 50 m над съвременното долинно дъно на р. Искър. След максималната Лозенецка фаза нивото на езерото е започнало да се понижава. Фрагменти от моделираната брегова линия на тогавашното езеро се наблюдават при Лозенец, Голяма и Малка Коньовица и Слатински редут. Преди около 500 хил. години снижаването на езерното ниво спряло и за едно по-продължително време от около 300 хил. години се оформила нова подводна езерна тераса. Днес тази тераса показва разположението на границите на тогавашното езерно дъно. Терасата се намира на височина от 18 до 24 m над съвременното легло на р. Искър. Това терасно ниво най-добре се разкрива при кв. „Слатина", поради което носи името Слатинско ниво. Върху него е застроена значителна част от градската територия. Тази тераса личи добре около площад „Св. Александър Невски", в кварталите „Красно село", „Красна поляна" и около Централния затвор. На много места Слатинското терасно ниво се отделя чрез стръмен откос към следващото по-ниско ниво. Това означава, че оттичането на езерните води след втората фаза е протекло бързо, за да се установи преди около 150 хил. години на последния си стадий. Този последен стадий подсказва за малките размери на тогавашното езеро. Слатинската езерна тераса се намира на височина от 12 до 15 m над днешното легло на р. Искър и е най-широко разпространена. Върху нея е застроена основната част от довоенна София (около булевардите „Цар Освободител", „България", „Сливница"), както и кварталите „Захарна фабрика", „Модерно предградие", ниските части на жк „Люлин" и др. Това дало основание на първите геоморфолози, проучвали котловината, да нарекат тази тераса „Софийска".
Последният етап от изтичането на езерните води е протекъл преди 18-12 хил. години. От най-ниските части на тогавашното езерно дъно днес са останали малки по площ блата в поречието на р. Искър и Лесновска река (р. Стари Искър) между Кумарица и Равно поле. В резултат от осушаването и свързаната с него промяна на ерозионния базис реките, които се вливали в него, се всекли от 3 до 5 m в езерните наслаги, като са моделирали т. нар. „заливни тераси", които са акумулатори на подпочвени води.
Подножната ивица е разположена в периферията на Софийското поле, на границата с Лозенска планина, Витоша, Люлин и Стара планина. Намира се във височинния пояс между 700 и 900 m, а наклонът на релефа й е от 5 до 8°. Тази ивица е част от един добре оформен пръстен от неспоени или слабо споени скални материали с кватернерна възраст, припокриващи по-старите езерни и речно-езерни отложения. Основен фактор за формирането на подножната ивица са транспортираните и отлагани от реките наноси, върху които впоследствие реките се всекли (Кална, Драгалевска, Боянска и др.). В скалния състав на подножието участват и материали, отложени от свлачища и срутища, каквито има около Киноцентъра. Поради наличието на почви със сравнително ниски агротехнически свойства, върху подножието са изградени селата и многобройните манастири, създали средновековната Средецка Света гора.
Витошкото стъпало е част от подножието. То представлява естествено продължение на Лозенска планина, тясно свързано с Витоша. Това стъпало има хълмист релеф и е разсечено от дълбоките долини на реките Бистрица, Железнишка, Лева и Ведена. В неговия обхват са застроени Бистрица, Железница и вилните комплекси в тази част на Софийската котловина.
Витоша е планина, която внушително се издига над София. Нейната площ възлиза на 267 кв. км., като дължината й е около 20 км, а ширината й варира от 10 до 19 км. Планината има сравнително голяма средна надморска височина 1394 m (за сравнение Рила има 1487 m средна надморска височина). Витоша има 9 върха с височина над 2000 m и 14 върха с височина над 1500 m. Това е предпоставка за разнообразните природни условия, които тук се сменят бързо от подножието до високите върхове. Стръмните северни склонове, слабо изразените склонови стъпала и заравненото било й придават подчертан алпийски вид. Планината е млада по възраст. Нейното издигане над 2000 т е резултат на неколкократно проявените вертикални движения на земната кора през последните 6 7 млн. години. Въпреки че от Софийското поле планината прилича на вулкан, тя няма такъв произход. Скалите, от които е изградена, са представени от сиенит и монцонит. От тях са били изработени паветата, с които са павирани софийските улици преди „ерата" на асфалта. Големите скални струпвания от сферично огладени блокове в района на Златните мостове, Щастливеца, под Черни връх, Селимица, Янчова река, Бистрица и др. са остатъци от ледниковия период, но не са типични морени, както ги наричат туристите и софийското гражданство.
Люлин е малка планина с тясно билно гърбище и доста стръмен северен склон към Софийското поле. Широкото й планинско подножие над р. Банкя и кварталите около него е раздрано от врязаните в него планински долове, водите на които се оттичат в Банкенска река. Планината се прекъсва от Бучинския проход. През него и през Владайския проход минават най-преките връзки между София и Перник.
Лозенска планина е уникална по своя произход. На нейно място е съществувало старо езеро преди около 10 млн. години. В неговите води са били отложени наноси, примесени с растителност, които днес знаем като Чукуровски въглищен басейн. Планината е ниска - най-високият й връх е Попов дял (1226 m). Независимо от малката й надморска височина, от нея се разкрива добър изглед към Стара планина, Витоша и Рила. Билото на планината е тясно, а между издигащите се конусообразни върхове (Лалина могила, Половраг и др.) са формирани седловини с ливадна растителност.подножната ивица на планината е доста широка по обхват, като в най-високата й част се намират селата Лозен и Герман.
Плана по своята форма наподобява Витоша, но надморската й височина е с около 1000 m по-малка. Нейният релеф се отличава с широко заравнено било и много стръмни склонове, които се спускат към долината на р. Искър. Билното й равнище е слабо разчленено от притоците на реките Ведена, Планищина. Вуйна и др. Върху това равнище са застроени отделните махали на с. Плана. Между Плана и Лозенска планина е формиран красивият Панчаревски пролом с характерните за него форми, като речни прагове, скални стени, срутища, свлачища и красивият меандър „Урвич" - крепост на цар Иван Шишман.

ВОДИ

Софийската котловина представлява своеобразен водосборен басейн, в който се формират повърхностни и подземни (пресни и термоминерални) води. Цялата котловина се отводнява от р. Искър и нейните ветрилообразно разположени притоци - Стари Искър, Перловска, Владайска, Какач, Блато и др. Река Искър навлиза в Софийското поле при кв. „Панчарево", вие се покрай кварталите „Дружба", „Гара Искър", „Бусманци", „Враждебна" и „Кубратово" и напуска полето при гр. Нови Искър. Територия на София се пресича от по-многобройните леви притоци на р. Искър - Перловска, Владайска, Какач и Блато.
Естествените влажни зони - езера, блата и мочурища, обхващат най-големи площи покрай р. Искър и р. Стари Искър (около кв. „Гара Искър", „Враждебна", „Долни Богров", „Челопечене", „Чепинци", „Негован" и „Световрачене"). Малки заблатени площи и мочурища се намират покрай реките Симаничка, Дървенишка, Драгалевска, Суходолска, Какач и Блато. Водните обеми и площите на влажните зони намаляват, а водните екосистеми в резултат от периодично засушаване деградират.
Постоянни крайградски изкуствени басейни са яз. „Панчарево" на р. Искър (с пълен обем 6,73 млн. т3), яз. „Елешница" на р. Елешница и язовирите на р. Суходолска и р. Църна бара. Привлекателни за софиянци са парковите езера - в Борисовата градина (ез. Ариана), в Южния парк и др.
Някога най-значителните изменения в градската хидрография са настъпвали в резултат от речни прииждания и наводнения. През последното столетие тези промени се дължат на разширяването и градоустройството на урбанизираните територии. Най-силно са променени хидрографските системи на р. Искър и на вътрешноградските реки Перловска, Владайска и Суходолска. Пресушени и премахнати са Кривинският ръкав на р. Искър между кв. „Гара Искър" и кв. „Челопечене", реките Мутийска и Драганчова бара, блатата между кв. „Кубратово", „Негован", „Световрачене", „Гниляне" и др.
Любопитни са спомените на софиянци за Крива река (или т. нар. Иша) - стар ръкав на р. Боянска. Тя навлизала в София откъм площад „Македония", минавала покрай Института за спешна медицинска помощ „Пирогов", по ул. „Солунска", пл. „Славейков", ул. „Левски" и ул. „Славянска" и образувала блата пред Народния театър и между ул. „Гурко" и бул. „Цар Освободител". При Орлов мост Крива река се вливала в Перловската река.
Съвременните очертания на реките са определени предимно от техните коригирани корита - на р. Стари Искър (Лесновска), Перловска след кв. „Бояна" (вкл. р. Дървенишка), Владайска след кв. „Княжево" (вкл. р. Суходолска), р. Какач след кв. „Обеля" (вкл. Църна бара) и р. Блато след кв. „Мрамор".
Произходът, режимът и потенциалните запаси на речните води отразяват специфичните природно-географски условия на Софийската котловина. В Софийското поле валежните количества са по-малко, а разходът за изпарение и инфилтрация - по-голям, в сравнение с оградните планински склонове. Значителни валежни и речни водни маси попиват в седиментите, запълващи Софийския грабен и подхранват подземните водоносни хоризон-ти. Тези специфични условия на Софийската котловина водят до намаляване на водоносността в басейна на р. Искър (в рамките на котловината тя е наполовина от тази до яз. „Панчарево"), а така също и на количеството на водните маси, получавани от нейните софийски притоци. Приточните води, които получава р. Искър между яз. „Панчарево" и гр. Нови Искър, възлизат на около 280 млн. т3 и произхождат главно от р. Стари Искър (около 130 млн. т3) и р. Блато (около 35 млн. к. м.).
Характерна особеност на Софийското поле е рязкото намаляване на подхранването на реките с повърхностни води (т.е. валежните води, които се оттичат по земната повърхност) и относителното увеличаване на подхранването на реките с подземни води. Вероятните съотношения между повърхностни ге и подземните води, подхранващи реките, са 60 : 40%.
Софийските реки имат умереноконтинентален воден режим, който се характеризира със зимно-пролетно или пролетно пълноводие (февруари или март и март-юни) от снеготопенето и дъждовете и продължително лятноесенно маловодие (юли-ноември). Водният обем през пълноводието на реките средногодишно е 55-65 %, докато през маловодието той е 16-23 % от годишните водни обеми. Най-големите средномесечни водни количества на витошките реки са през юни (около 25 %), на р. Елешница - през май (около 19 %) и на реките Банкенска, Лесновска, Какач и Блато - през март (около 12-19 % от годишните водни обеми).
До 1955 г., когато беше изграден Хидротехническият комплекс „Искър" режимът на водите на р. Искър се формираше предимно под влиянието на високопланинските условия в Рила. След това обаче водните запаси и водният режим на реката между яз. „Панчарево" и Искърския пролом се определят в най-голяма степен от режима на нейните софийски притоци. Ето защо режимът на р. Искър се отличава с пролетно пълноводие (през март - юни) и лятно-есенното маловодие (през август - октомври), подобно на повечето си притоци. При гр. Нови Искър, където реката напуска Софийското поле и навлиза в живописния Искърски пролом на Стара планина, пълноводието представлява 55-60 % , а през маловодието се оттичат само около 6-7 % от годишния воден обем.
Характерни особености в режима на реките са големите прииждания, които засягат жилищни квартали и земеделски площи, разположени покрай реките. През 1936-1955 г. на р. Искър (при гр. Нови Искър) са регистрирани 5-6 прииждания годишно, а през 1956-1980 г. само от софийските притоци-3-4. Големи наводнения са станали през 1681,1857,1859,1937,1940, 1949, 1951, 1957, 1963, 1966, 1983 г. и др. Наводнения стават и по уличната мрежа от проливните дъждове или интензивното снеготопене при запушване на отводнителни шахти.
Върху режима на реките в региона на София съществено въздействие оказват язовирите, урбанизацията (със съответната инфраструктура), индустрията и напоителните системи. Значителни хидроложки изменения са настъпили от разширяването на застроените площи и изграждането на водоснабдителните и отводнителните системи на града. Наличието на водонепроницаеми покривки от асфалт и бетон в урбанизираната територия увеличава дела на повърхностно оттичащите се валежни води и намалява техните разходи за изпарение. Изменения в хидроложките условия настъпват и поради изтичането на водни маси от повредените водопроводи, които подхранват запасите от подземни води.
Предизвиканите от човешката дейност нарушения на речния режим са най- значителни нар. Искър след яз. „Искър" и яз. „Панчарево" (след 1955 г.), на р. Лесновска и на реките, пресичащи централната градска територия.

ПОЧВИ,ФЛОРА И ФАУНА

Под влияние на разнообразието от природни фактори, в равнинната и хълмисто-планинската част на Софийската котловина са формирани 13 почвени типа. Софийското поле е заето предимно от канелени горски почви. Те са формирани върху разнообразни почвообразуващи материали (пясъчници, андезити, варовици и др.) под изключителното въздействие на широколистна горска растителност. Тези почви са разпространени до 700-800 m надм. в.
Ограничено разпространение в по-високите участъци, заети с излужени канелени горски почви, имат и канелено-подзолистите горски почви. На северния склон на Витоша, Люлин, Лозенска планина и южния склон на Стара планина, на площи със значителен наклон, са разпространени и плитки канелени горски почви. Канелените горски почви притежават редица неблагоприятни водно-физични и химични свойства. По-ограничено разпространение имат ливадно-канелените почви в ниските части на релефа. Там подпочвените води са разположени близо до повърхността и благоприят стват развитието на ливадна растителност. Въпреки високото естествено плодородие на ливадно-канелените почви, в резултат на многовековното им използване те са силно обеднели на хранителни вещества и имат влошени физични свойства, поради което се отличават със сравнително ниско плодородие.
Излужените чернозем-смолници са разпространени в същите райони, в които са разпространени и канелените горски почви. Двата почвени типа образуват една зона, но смолниците заемат по-ниските части на релефа. Те са формирани върху слабо дренирани участъци, където вследствие на по-голямото овлажнение се е развила ливадна и ливадно-блатна растителност, която е причината за формирането на дебел хумусен хоризонт. Смолниците се отличават с добро плодородие, особено в години с пролетно-лятно засушаване, поради глинестия им състав, на който се дължи по-голямата им водозадържаща способност. По терасите на реките, които протичат през Софийското поле и по някои места в подножието на оградните планини, са формирани алувиално и делувиално-ливадни почви. По състав те са песъчливо-глинести. Това са плодородни почви, при които се получават високи добиви от земеделските култури.
Ограничено разпространение източно от София имат засолените и заблатените почви. Характерно за тях е, че са силно преовлажнени почти през цялата година. Заемат най-ниските форми на релефа. Това са почви с тежък глинест механичен състав, с лош въздушен и хранителен режим и с ниско естествено плодородие. Включването им в обработваемите земи, както и на торфено-блатните почви, изисква коригиране нивото на подпочвените води и химическа мелиорация.
Най-разпространени в планинските територии са кафявите горски почви. Те са формирани изключително под въздействие на горска растителност, в условията на голямо количество валежи. Почвообразуващите материали са предимно безкарбонатни скали - гранити, пясъчници, глинести шисти, гранитогнайси. Тези почви имат лек песъчлив механичен състав и често са с плитък профил. Характерна за тях е високата филтрация и ниската водозадържаща способност. Кафявите горски почви не са подходящи за земеделско ползване.
В зоната на канелените и кафявите горски почви са разпространени рендзините (хумусно-карбонатни почви). На стръмни терени те имат плитък профил, а в равнинните територии - по-дълбок профил. Образувани са под влияние на тревиста и тревисто-горска растителност, върху почвообразуващи материали, съдържащи значително количество карбонати. Плитките почви имат много ниско плодородие и използването им изисква създаването на благоприятен хранителен режим.
Най-високите билни и склонови части на релефа, с надморска височина над 1700 - 1800 т, са покрити от планинско-ливадни почви. Тези почви са формирани под въздействие на тревна и храстовидна растителност (клек, хвойна и др.), предимно върху безкарбонатни скали. Те са с лек механичен състав, със съдържание на скелетни фрагменти и пясък. Хумусното им съдържание е високо, но хумусът е груб, съставен от не напълно минерализирани органични остатъци. Те се използват главно за ливади.
Растителна покривка. В област София-град тя е разнообразна, което се дължи главно на местните природни екологични условия и на влиянието на човешката дейност върху растителността. Както климатът, така и сложният релеф, са първостепенните природни фактори за разнообразната флора на областта.
В равнинните части на Софийската котловина, които сега са заети от селскост опански култури, има тревисти видове, като садина, белизма, луковична ливадина и др. Формациите на садината включват голям брой съпътстващи видове (често над 50), като луковична метлица, очеболец, белизма, власатка, детелина и др. В тези формации често се срещат отделни представители на дървесна и храстова растителност, които са остатъци от съществувалите някога горски и храстови съобщества.
По-често се срещат зимен дъб, цер, глог и др. Формацията на белизмата на места заема големи площи - предимно на ерозираните терени. В тази формация се включват групи или отделни дървета и храсти от дъб, драка и др. Посочените тревисти формации са възникнали вторично на мястото на съществували някога и унищожени от човека гори и храстови формации от цер, благун, космат дъб, габър, драка и др. С деградацията на горите и храстовите съобщества, тревната растителност постепенно навлиза в разредените гори и храсталаци, където се формират вторични тревни съобщества. По подножията на оградните планини в миналото са били разпространени зимен дъб, космат дъб, клен, дива круша, келяв габър и някои други дървесни видове. Тези горски видове са били съпътствани от степни и ливадно-степни тревни видове, които сега се срещат само върху най-неплодородните плитки и ерозирани почви. Над 800-900 т надм. в. е развит по-влаголюбив тип гори от зимен дъб, трепетлика, габър, а на още по-голяма височина - и от бук.
Най-ниските територии на района около реките са заети от влаголюбиви тревни видове - предимно житни, бобови и разнотревие. По-широко разпространение имат ежовата главица, бялата и червената детелина, пиперичето, ливадната метлица и др. Ограничено разпространение в някои ниски форми на релефа имат ливадно-блатната и блатната растителност. На някои места са разпространени върби и тополи, а други са засадени с акация.
Животински свят. Представен е от малко на брой видове. В естествените и изкуствените водни басейни от рибите преобладават каракудата, шаранът, бялата риба, линът и кротушката. От земноводните се срещат жълтокоремната буика, голямата водна жаба и по-рядко дъждовникът. Дребните гризачи са представени главно от обикновената полевка, а ловните бозайници - от заека.
Установено е, че над София и околностите й мигрират, гнездят или зимуват около 310 вида птици. Преобладават птици, принадлежащи към фауната на студения, умерения и субтропичния климатичен пояс на Евразия. Орнитофауната на града е доста динамична, което е свързано със сезонните миграции на птиците. Изследванията на орнитолозите показват, че над София съществува интензивен нощен полет. Идентифицирани са сива и нощна чапла, калугерица, черен бързолет, кукувица, беловежд дрозд, червеногръдка и др. От арктическите видове са установени гмуркачи, поен лебед, червеногуша, голяма и малка белочела гъска, планинска и кадифяна потапница, северен мишелов, сребрист дъждосвирец, трипръст пясъчник, сив кривоклюн, брегобегачи, водобегач, снежна овесарка. Околностите на София представляват своеобразен миграционен кръстопът и място за хранене и почивка за чайковите птици, въпреки че районът на основните им местообитания е морският бряг.
За обитаващите населените места домашни гълъби са характерни също миграции на далечни разстояния. В София се появяват птици, опръстенени в Унгария, Германия, Италия и други страни. В резултат от нарастването на София и урбанизирането на околностите й някои птици са напуснали града. Не гнезди вече в околностите черният щъркел, напуснал е централните паркове козодоят, няма го вече и водният кос. Същата съдба имат белият щъркел, качулатата чучулига, селската лястовица.

ИСТОРИЯ

На мястото на някогашншото неолитно селище през VIII пр.н.е. около термалните извори възниква древен тракийски град, наречен по късно от завладялите го римляни Сердика - т.е. град на сердите, по името на населявалото го тракийско племе. В римската епоха (I - IV в. от н.е.) градът процъфтява като център на провинция Вътрешна Tракия.
През V - VI в. по време на т.нар. "велико преселение на народите" градът е преживял нашествия от хуни, готи и други варварски племена. От средата на VI в. градът се възражда като важен административен и стопански център на Византийската империя с името Триадица.
От 809 г. градът влиза в пределите на българската държава и получава славянското име Средец.
От края на XIV в. до седемдесетте години на XIX в. градът, както и българската държава са под османско владичество. От началото XV в. е и последното име на града - София
След освобождението от турско робство и възраждането на българската държава градът е избран за столица. Избирането на София за столица през 1879 г. е осигурило по-бързо нарастване на броя на жителите в сравнение с другите български градове. Увеличението е главно за сметка на миграцията на населението от страната.
Историята на София като град започва в последното хилядолетие преди Христа, с навлизането в желязната епоха. Няколко века преди това, когато е овладяна технологията на бронза, опитомен е конят, а появата на превозни средства на колела е ускорила и улеснила придвижването на племена и народи в тази част на Европа, траките вече оставят следи от трайно присъствие в Софийското поле. Ярък знак за овладяването на това благодатно поле, оградено от планини, но и отворено към света, е откриването през 1969 г. на гроба на тракийски вожд, с положена като погребален дар великолепно изработена купа от почти чисто злато (повече от 23 карата), която тежи 1,050 §. В центъра на днешна София следи от бронзовата епоха изплуват случайно от дълбините - късове от глинени съдове, бронзови предмети, характерни за епохата. Първите следи от градски строежи са от времето преди завладяването на Сердика от римляните. Стените на тези постройки са ориентирани по главните посоки на света, според установената в много елинистични градове система. Намерената наблизо монета на тракийския цар Реметалк III (началото на I в.) недвусмислено говори за тракийското начало на този град.
С името Сердонполис, или Сердика, градът заявява, че е създаден и принадлежи на племето серди и че се счита в правото си да се нарече полис 1 рад, и така да се нареди до онези селища, които светът оценява като най значителни постижения на цивилизацията. Това име ще бъде векове наред и здълбавано на камък, изписвано на пергамент. С него хронисти и пътешественици ще припомнят древността на този град, равна и дори надминаваща тази на други стари и прославени европейски градове. Но докато много от тях са били изоставени от обитателите си, този град сменя имената си, но не отстъпва от мястото си, разраства се, но пази неизменно до ден днешен своя център там, където дълбоко в земята е забит коренът му. Защото на това място блика животворният горещ лечебен извор, привлякъл първите заселници и неизменно съпътствал живота тук като висше природно благо. Защото на това място се пресичат главните сухопътни артерии от Централна Европа през Балканите към многообразието на Изтока и от хладния Европейски север към слънчевото Средиземноморие. На такъв кръстопът животът не секва. Така всяка епоха е затваряла под своите градежи следите на миналото. Ценни свидетелства за устройството на града, за съдбоносни събития и за всекидневния живот са били затрупани от новосъздаденото, оставяйки на бъдещата българска столица едно голямо предизвикателство - да ги разкрие, изучи, съхрани и представи достойно. Археологическите изследвания в централната част на София позволиха да се очертае интересното и богато на събития развитие на града през античността и Средновековието.
Раждането на града. Археологическите и историческите извори ясно показват, че най-старите заселници в Софийския район, чиято етническа принадлежност може да се определи, са били траките от племето серди. най-вероятно е, те да са били свързани с обширното Одриско царство, просъществувало до завладяването на Тракия от Рим.
Някои керамични находки показват, че Сердонполис е бил в търговски връзки с Беломорието и със Севтополис, столицата на цар Севтес. Има археологически данни, че Сердонполис е бил устроен подобно на Севтополис - жилищата на обикновените граждани са били разположени в правилно подредени квартали в пространството между днешния площад „Света Неделя" и Минералната баня, а на височината, където ул. „Московска" се влива в пл. „Княз Александър Батенберг", е бил изграден укрепеният дом на вожда на племето.
През I век пр. Хр. римската експанзия на Балканите се засилва и през 29 г. пр. Хр. римските легиони преминали през земите на сердите, а скоро след това окончателно ги покорили. На храбрата съпротива на сердите завоевателят отговарял с насилие и жестокост. По заповед на предводителя на римските легиони Марк Лициний Крас на всеки от пленените тракийски воини били отрязани ръцете и така бил връщан, за да се сплашат останалите. Надпис, открит в Атина, казва, че след завземането на Сердика непокорните фамилии били изселвани от града и едва след омиротворяването на сердикийските земи им било разрешено да се завърнат. Мир, но под властта на Рим - за Сердика и нейните граждани започвала нова епоха.
Под властта на Рим. Животът на Сердика в пределите на Римската империя се променил значително. Властта на Рим се простирала върху три континента и Сердика оставала дълбоко във вътрешността на тази необятна държава. Но естествените пътища, които се пресичали в Сердика, скоро били превърнати в благоустроени връзки между градовете с крайпътни станции, където куриери отдъхвали и сменяли конете си. Край пътищата били поставяни т. нар. милиарни колони с надписи, съобщаващи на пътника разстоянията между селищата. Надписите започват с пожеланието „на добър час", споменават императорите, в чието време са поставени, и града, който се е погрижил за това. Няколко такива колони са открити край пътищата, които водят към Сердика.
За три столетия Сердика се превърнала в красив, благоустроен и богат град. Улиците са едно от най-добрите свидетелства за благоустройството на града. При разкопки на различни места в София са открити части от главни и второстепенни улици. Автентични участъци от няколко антични улици могат да се видят и сега. В двора на Президентството е запазен участък от улица с посока север-юг (кардо). Тя бе проследена на голямо протежение в северна посока и при строежа на сградата на ЦУМ. В подлеза между сградите на Президентството и Министерския съвет съвременникът може да премине по оригиналната настилка от VI в. на главната улица от Източната градска порта към центъра на Сердика. Това е била една от най-оживените градски артерии. От портата навън пътят се раздвоявал, за да обиколи високата естествена тераса и да създаде вечните направления на двата съвременни булеварда „Княз Дондуков" и „Цар Освободител". По-малко използвана ще да е била входната главна улица от юг. Тя се откри при строеж на сграда на бул. „Витоша" № 1 и малка част от нея бе запазена в сутеренно помещение. Тук настилката е оцеляла в първоначалния си вид от II в. - хубаво обработени големи каменни плочи с правилна форма са грижливо и плътно подредени. На една от тях е изрязан капак на шахта за почистване на уличния канал. Много сердикийски улици оставят дълбока следа в градоустройството на София. Посоките им са запазени в тези на съвременни улици и булеварди - „Витоша" и „Княгиня Мария-Луиза", „Леге" и „Сердика", „Нишка" и „Пиротска".
Още през II в. Сердика е била водоснабдена. Витошка вода, каптирана в района на Бояна, протичала по скрити под каменните плочи на улиците керамични водопроводи, а отлично изградена система от канали извеждала нечистите води извън града. Горещите лечебни води на минералния извор били каптирани през II в. така, че мраморната камера на римския каптаж ги насочвала не само към прославената в цялата империя сердикийска баня, а и към създадените столетия по-късно върху нейните развалини отделни бански сгради, ползвани до началото на XX в.
Централният площад (форум), който определил завинаги средището на града на източната страна, бил ограден с портик - богато украсена двуетажна колонада. Наоколо били разположени обществени сгради. Под хотел „Шератон" са разкрити останките на градския съвет - булевтериона. Неговата правоъгълна зала с амфитеатрално разположени каменни пейки вероятно е била използвана и за театрални представления.
Седалище на римската власт е била огромната сграда южно от форума, чиито останки лежат под пл. „Света Неделя". Те са изследвани само в западната част на площада, но засводените проходи в дебелината на стените, свързани с вертикални глинени тръби за вентилация, позволяват да се проследят донякъде планът и разположението. Обширните зали били отоплявани със специално подподово устройство (хипокауст). Редове от тухлени колонки, свързани с арки, са позволявали подът да се затопля от горещ въздух, идващ от изградени извън залата помещения, където се поддържал огън. Нагретият въздух затоплял и стените, чиито вътрешни мраморни облицовки са били монтирани на разстояние от самата зидария чрез специални цилиндрични керамични втулки. Тази интересна сграда е условно определяна като преториум.
През първите три столетия на римската власт в Сердика се запазили много от традициите на елинистичния свят. Така освен градския съвет (буле) в управлението на града участвало и общогражданско събрание, означавано с гръцката дума демос (народ). Останките на сградата на герузията (Съвет на старейшините) са частично запазени в сутеренната зала под Министерството на културата. Там се намери и надпис със списък на членовете на герузията, много от които пазят тракийските си имена. Пъстротата на сердикийското гражданство ще да се е чувствала особено силно в т. нар. граждански базилики - няколко просторни сгради, чиито останки са открити под Съдебната палата. Там преди повече от хилядолетие и половина се уреждали съдебни спорове, търговски сделки, семейни дела. Красноречиво свидетелстват за етническото многообразие на сердикийското население и почитаните тук божества. Наред с тези от гръко-римския пантеон - цялата многобройна фамилия на Зевс и Хера и свързаните с тях богове и полубогове, пришълци от далечни земи и войници ветерани пренесли тук култа на особено почитания в Египет небесен бог Сарапис, чийто храм се намирал на мястото на сграда на ул. „Граф Игнатиев" и ул. „Ангел Кънчев", на малоазийската Велика богиня Кибела, представена върху намерен в София релеф, седнала на трон, пазен от два лъва, на иранското божество Митра, олицетворяващо борбата между доброто и злото. Траките продължавали да тачат и своя главен бог конник - Херос.
В района на градските терми, които със своите многобройни зали за гореща и хладна вода, за съблекални и отдих заемали обширна площ на запад и югозапад от днешната Минерална баня, е било светилището на много почитаните в Сердика богове на здравето и медицината - Асклепий и Хигия. Фрагментите от мраморна статуя на Асклепий показват, че тя е била много по-голяма от човешки ръст. Аполон, бог на изкуствата, е бил почитан в Сердика и като покровител на лечебното изкуство и поради това наричан Медикус. Сердикийската статуя показва връзката на Аполон с медицината чрез атрибут, носен и от Асклепий - гега, около която се увива змия -олицетворение на лечебните сили. Сведения за почитаните в Сердика божества, за техните храмове и статуи дават и градските монети.
Сердикийската монетарница била създадена при управлението на император Марк Аврелий (161-180). Към 268 г. се прекратява сеченето на т. нар. автономни монети, пускани в обращение от името на отделни градове, но в Сердика остава да действа държавна монетарница. В края на IV в. при император Теодосий I езичеството се забранява, рушат се храмове и статуи на божества. В Сердика се установи драматична картина на прилагането на тези разпоредби. При строежа на банковата сграда на западната страна на пл. „Света Неделя", до западната крепостна стена, се разкри мястото, където са били събрани и разбити с чукове малки и големи статуи на Аполон, Дионис, Афродита, Атина, Тюхе и други езически божества. Намерени са фрагменти от четиридесет и две скулптури. Разбиването им е извършено на мястото, където е имало и храм, вероятно посветен на Атина, Тюхе и Херакъл, особено почитан от войниците. Храмът също е бил разрушен тогава и на негово място е построено жилище, а наблизо - християнска базилика. Процъфтяването и забогатяването на Сердика привличало не само мирни заселници. Раздвижването на различни племена и народи и насочването им към Балканския полуостров поставило в опасност такива кръстопътни градове като Сердика. Това принудило римската власт още през II в. да предприеме укрепително строителство и в тази част на империята. Сред най-рано укрепените градове естествено била и Сердика.
Трасето на сердикийската крепост е установено доста точно. Източната стена се простира от зелената площ пред хотел „Рила" до контролния пункт на минералния извор недалеч от пресичането на улиците „Сердика" и „Искър". Там е запазена откритата през 1955 г. североизточна кръгла ъглова кула. Северната стена в западна посока достига до ъгъла на ул. „Екзарх Йосиф" и бул. „Княгиня Мария-Луиза". В сутеренната зала на ъгловата сграда е запазена част от стената с една триъгълна кула. Оттук стената чупи под тъп ъгъл в югозападна посока, като пресича булеварда и минава под Халите. Причината вероятно е била близостта на реката, която сега е изместила коритото си далеч от това място. Западната стена е успоредна на източната и следва посоките на ул. „Вашингтон", „Ломска" и „Лавеле", като достига до Съдебната палата. Южната минава под сградите на ул. „Алабин" и сключва ъгъл с източната пред хотел „Рила". Укрепеното пространство е петоъгълно, с приблизителна площ от 164 000 m?. Градежът бил от тухли върху каменен цокъл. Стената е била 8-9 m висока, а на разстояние от 50-60 m били разположени кръгли кули.
Главните порти били обърнати към четирите посоки на света и давали начало на главните улици към центъра. Над входовете на тези порти били вградени надписи със следното тържествено съдържание: „На добър час! Най-великите и божествени императори цезари Марк Аврелий Антонин Август, победител на германците, победител на сарматите, баща на отечеството, велик жрец, и Луций Аврелий Комод Август, победител на германците, победител на сарматите, дадоха... крепостни стени на Сердонполис, когато управител на провинция Тракия бе Азелий Емилиан". Но надписите, открити при северната и западната порта, се установява, че строежът на тази първа крепостна стена на Сердика е бил завършен между 176 и 180 г.
Стената определила размера на градското пространство за дълги столетия, до окончателното й премахване през XV в., след османското завоевание. Тя затваряла сравнително малка площ поради някои особености на терена - на изток се възвишавала естествена земна тераса, образувана от утайките на оттекли се езерни води, а на северозапад преминавала река. При строежа на първата крепостна стена били прерязани съществуващи сгради и улици, които се простирали източно от трасето на крепостта. Вътре в крепостта голяма част от площта била заета от обществени сгради и за жилища оставало твърде малко място. Много сердикийци обитавали домове в своите крайградски имения (селски вили). Останки на такива вили са открити в кварталите „Герена", „Орландовци", „Лозен", „Филиповци", „Обеля", при „Гара Искър" и на други места. Те доставяли селскостопанска продукция за градската търговия, но често били и богато устроени и обзаведени с бани, красиви многоцветни мозайки, скулптури. С настъпването на неспокойните времена на нашествия на различни племена вилите първи станали прицел на грабежи. Наложило се собствениците им да ги превръщат в същински малки крепости. Но нито усилията на отделни собственици, нито градската стена спасявали Сердика и сердикийци от грабителството и разрушенията, причинени при нашествията на готи, вестготи, хуни. Първата крепостна стена се оказала твърде слаба защита и в края на III или началото на IV в. над същите основи била издигната нова, по-яка и с повече кули. Тогава бил направен опит да се прибавят значителни площи, също оградени със стена, където в случай на нашествия да се приютява населението на крайградските райони. Но тези мерки не защитили Сердика от хунското нахлуване в средата на V в.
Много свидетелства показват, че въпреки тези тежки изпитания градът проявявал удивителна жизненост и никога не бил изоставян, а напротив, населението му нараствало. Строели се нови жилища и магазини, поправени били водопроводът и уличните настилки. Една мраморна плоча с релефни изображения на театрално-циркови представления с животни и танцьорки свидетелства и за забавленията в Сердика. Последно укрепване на града преди включването му в пределите на Първото българско царство се прави при управлението на император Юстиниан I (527-565). Тогава към съществуващата стена отвън била долепена втора, така че общата дебелина станала близо 4 m. Изградени били нови островърхи кули, петоъгълни при портите и триъгълни между тях, по-неуязвими за каменометните машини. Прибавен бил и външен защитен пояс (протейхизма), на 20 m от основната крепостна стена, улесняващ отбраната. Но всички тези укрепителни системи не осигурили непристъпност за града. Древната крепост се прославила като непревземаема векове по-късно, когато зад стените й застанали български воини.
Раннохристиянска Сердика. Четвъртото столетие от римското владичество над тракийските земи бележи началото на нов и богат период от духовния живот на Сердика. Той е свързан с името на император Константин Велики (306-337), когото Християнската църква почита като светец заедно с майка му Елена. В 313 г. Миланският едикт на Константин Велики дал право на християните да строят свои храмове и открито да изповядват Христовата вяра. В Сердика много скоро били изградени първите църкви. Повечето от тях били извън градските стени - край източната порта, в източния най-голям некропол (близо до Народното събрание и под днешната базилика „Св. София"), на височината на кв. „Лозенец" (до ул. „Димитър Коцев"), а по-далеч - в Драгалевци и Иваняне.
Вътре в крепостта големи базилики били изградени покрай западната й стена, а през V и VI в. в църкви били преустроени една обществена сграда (останките й са в двора на Президентството) и ротондата, получила името „Св. Георги". За значението на Сердика като раннохристиянски център свидетелства и фактът, че тук през 343 г. се състоял църковен събор на представители от целия християнски свят. Съществени промени настъпили в архитектурния облик на града. Югоизточната му част била изцяло преустроена. Археологическите проучвания вероятно са били поставени статуи. Два срещуположни отвора свързват притвора със страничните отделения, а централният вход към изток води до кръглата зала - ротондата. Тя е вписана в приблизително кубично тухлено тяло, в четирите ъгъла са оформени полукръгли ниши, а към изток е изградена една правоъгълна. Ротондата е покрита с купол. Въпреки сравнително малките размери, пространството на тази зала въздейства внушително. Другият голям паметник, който раннохристиянската епоха завещава на София, е базиликата „Св. София".
Първата църква, изградена на това място през IV в., е била еднокорабна малка постройка с красива многоцветна мозайка в олтарната апсида, която символично изобразява райската градина. В следващото столетие на мястото й се изгражда значително по-голяма църковна сграда, чиито многоцветни мозаични подове също са се запазили. Тази втора църква е била заменена през VI в. от съществуващата до днес величествена трикорабна куполна базилика с напречен кораб. Ранното християнско изкуство е оставило следа и в живописната декорация на няколко зидани засводени гробници в некропола край църквата „Св. София". Виещи се растения, ярки цветя, лозови стъбла с нависнали по тях гроздове предават идеята за райската благодат, кръстният знак сочи пътя, а човешката душа е птица, поела към вечността. В една гробница (на ул. „Гурко") са изобразени четиримата архангели - Михаил, Гавраил, Рафаил и Уриил.
Трите столетия, в които Сердика се утвърждава като един от най-значителните раннохристиянски центрове в Югоизточна Европа, създават образа на града, с който той ще влезе в Средновековието и ще бъде включен в пределите на Първото българско царство.
Средец. През това кръстопътно място в 809 г. хан Крум преминава с войските си, за да присъедини към държавата отдавна населени със славяни и прабългари югозападни земи на полуострова. При завръщането си той обсажда Сердика и принуждава византийския гарнизон да предаде града. Според византийския летописец Теофан, Крум разрушил града и избил гарнизона и много граждани. Но археологическите проучвания показват, че Сердика е била запазена, а исторически извори съобщават, че при хана забегнали заплашени от византийския император военачалници и опитният военен механик Евматий. Хан Крум - езичникът, не посегнал и на християнските храмове, както се вижда от оцеляването на базиликата „Св. София" и на ротондата „Св. Георги".
Археологически свидетелства показват, че българският гарнизон се е състоял главно от воини от славянски произход, които устроили край портите своите традиционни жилища - полуземлянки. А новият управител на града се е настанил, както изглежда, в старата красива резиденция в Константиновия квартал. Сердика предоставяла на новите си стопани с векове създавани урбанистични традиции, а те донесли тук своите обичаи и умения. Историята на средновековния Средец протекла при нова вътрешна и външна политическа обстановка. Това не бил вече тракийски град в Римската империя, а български град в пределите на българската държава. Събитията, които засягали тази държава, засягали и Средец - стратегическо място и важна крепост, оживено търговско средище и все по-значителен културен център на страната. Сложните и променливи взаимоотношения на България с Византия се чувствали особено силно в Средец. След завладяването на столицата Велики Преслав през 971 г. от византийците Средец станал главен град на свободните български земи. Тук през 972 г. се установил и Българският патриарх Дамян.

ЗАЩИТЕНИ ОБЕКТИ

Съгласно новото природозащитно законодателство в България и в съответствие с нормативните документи на Международния съюз за защита на природата (IUCN, на територията на област София-град са обособени малък брой защитени територии. Това са природният парк „Витоша", резерватите „Бистришко бранище" и „Торфено бранище", природните забележителности „Кътински пирамиди", „Боянски водопад", „Алекови водопади" и „Самоковището" и множество защитени видове растения и животни.
В резултат на активната природозащитна дейност на Съюза за защита на родната природа и туристически дружества през 1934 г. (ДВ бр. 178/1934) е обявен Народен парк „Витоша" - първият в България и на Балканския полуостров. Тогава той е включвал само 6410 ha - 23 % от площта на планината във високата й част, която е била държавна собственост. След редица промени днес паркът обхваща почти изцяло планината и има площ 26 606,6 ha, от които в териториалния обхват на столицата попадат около половината. Този парк е включен в Списъка на ООН на националните паркове и еквивалентните резервати. По Закона за защитените територии от 1998 г. Народният парк „Витоша" е прекатегоризиран в Природен парк „Витоша".
Природозащитният режим на Витоша създава условия за съхраняване на ценни планински ландшафти и тяхното биологично разнообразие. Интересни и характерни са образуваните тук форми на релефа: Витошкото „плато", каменните реки, сипеите, твърдиците и други скални образувания, многобройните речни прагове и водопади. Витошкото „плато" е заравненост, простираща се от 1800 до 2200 m надморска височина, с преобладаващ наклон на север-северозапад. Платото почти изцяло е заето от торфища. Каменните реки са специфични за някои части на планината - по долините на р. Владайска и р. Бистрица, северно от вр. Камен дел. Софиянци наричат тези каменни реки „морени", въпреки че не представляват акумулативни ледникови образувания и съгласно научните доказателства са резултат от сферичното изветряне (разрушаване) на изграждащата ги скала - монцонит. най-привлекателна за многобройните посетители на парка е каменната река в басейна на р. Владайска в местността Златните мостове. От върховете-твърдици по-характерни са Черни връх, Резньовете, Камен дел, Черната скала и др.   
В хидроклиматично отношение природният парк „Витоша" е характерен с оптималните си природно-географски условия за възникването и развитието на специфично видово разнообразие, което е една от основните причини за обявяването на защитената територия. В природните ландшафти на парка се срещат около 1500 вида висши растения, от които значителен брой са български и балкански ендемити (видове с ограничен ареал). Запазените стари писмени документи свидетелстват, че допреди няколко века Витоша е била покрита с гъсти, труднопроходими гори. За витошките гори още през XVII в. пътешественикът Евлия Челеби пише, че в тях „... куршумът не работи и стрелата не минава". Но в края на XIX и началото на XX в. този век оляма част от горите са били унищожени - изсичани са били за дървен ма териал или са били опожарявани за пасища. Сега от някогашните иглолистни гори са се запазили само отделни масиви, намиращи се по североизточния склон - в горната част на водосборния басейн на Бистришка река, и по западните склонове на планината - в горната част на водосбора на Владайска река.
Поради значителната разлика в надморските височини от подножието на планината до най-високите й върхове се наблюдават почти всички характерни растителни съобщества по вертикалното зониране на растителността от умерените географски ширини. В ниската част (до около 1300 m надм. в.) са разпространени смесените широколистни гори, в които преобладават летен дъб, горун и цер.
Горната граница на дъбовия пояс не е рязка и тук дъбовите съобщества са размесени с бука, а на места - и с белия бор и смърча. В този пояс се намира и единственото находище на тис в парка - в района на Боянския водопад на около 950 m надм. в. Сред разнообразната храстова и тревна растителност се срещат и някои редки и застрашени видове, между които рубиновата детелина, планинският божур (известен още и като„витошко лале"), петровият кръст, самодивското лале, полското котенце, което е с единствен локалитет тук в цяла България, и др.
Средновисоките части на природния парк „Витоша" (1300-1700 m надм. в.) са заети с букови гори. На места букът слиза доста ниско в дъбовия пояс - над Бояна, Драгалевци и Владая той се спуска до около 650 т надм. в. В този пояс и единствено на територията на природния парк „Витоша" отново бе открита петтичинковата върба - вид, доскоро считан за изчезнал от българската флора.
Спецификата на екологичните условия в буковите гори е причина за наличието на по-еднообразни храстови и тревни съобщества. Високите части на парка (1700-2000 т надм. в.) са заети от иглолистните гори. С увеличаване на надморската височина преобладава смърч и между 1700 и 1800 m се намират чисти смърчови гори. Над тази граница ю се разреждат и към края на пояса остават единични дървета, на места смесени с клек.
Сред тревистите растения и в този пояс се срещат редки и застрашени видове: балканският ендемит българско шапиче, витошкото лале, горската съсънка, къдравата криптограма, самодивското лале, източната ведрица, късната лойдия, листообхващащият стрептопус, кълбестият салеп, кръглолистната мурава, петнистата тинтява, жълтата тинтява, ранната горчивка. Най-високата част на природния парк „Витоша" (над 1800-2000 т надм. в.) е заета от алпийска и субалпийска тревна растителност. Редките видове, срещани тук, са златистата кандилка, алпийският повет, лазурният здравец, карпатското крайснежно звънче, кръглолистната росянка, витошкото лале, тинестата острица.
Ясно изразената вертикална зоналност на растителността е предпоставка и за наличието на многобройни и разнообразни местообитания за разширение и съхранение на богат животински свят. В природния парк „Витоша" се срещат почти всички представители на едрата бозайна фауна, известни и за другите български планини. Тези места в миналото са били обитавани от мечката и вълка. Само преди около век мечките на Витоша са били толкова много, че по свидетелството на К. Иречек през зимите на 1873 - 1880 г. Гладни мечки са слизали дори между къщите на с. Бояна. Според проф. Николай Стоянов през 1924 г. в района на с. Бистрица е убита последната витошка мечка. Напоследък има сведения за завръщането на тези два изчезнали от планината бозайника. Поради ловната забрана сега спокойствието на дивите животни е осигурено, което допринася за увеличаване на популациите им. На територията на природния парк „Витоша" са разположени два резервата - „Бистришко бранище" и „Торфено бранище".
Биосферният резерват „Бистришко бранище" е сред най-старите резервати в България - обявен е за резерват още през 1934 г. Той заема площ 1061,6 ha и се намира на североизточния склон на Витоша. Резерватът обхваща горната част от водосборните басейни на реките Бистрица и Янчевска от около 1430 m надм. в. до върховете Малък Резен, Голям Резен (2277 m), Сконарник и Голям Купен. Релефът на резервата е характерен със стъпаловидния си характер, който се определя от редуването на различно издигнати планински склонови стъпала, отделени със стръмни склонове. Богатството и разнообразието на земеповърхни форми се допълва от образуваните тук каменни реки, каменни сипеи и причудливи скални образувания, всред които изпъкват върховете твърдици. На места каменните реки достигат значителни размери.
Така например, „Голямата грамада" в северната част на резервата има дължина почти 1000 т и ширина до около 300 m. Сипеите, наричани още каменни грохоти, заемат значителна площ под върховете Голям и Малък Купен и правят терена труднопроходим. Както тези струпвания на огромни скални блокове, така и скалният венец в местността Резньовете, придават на релефа алпийски вид и привлекателност. Растителността на резервата принадлежи към два различни пояса -на иглолистните гори и на високопланинския пояс. Тук са установени 453 вида висши растения, от които 34 ендемични вида са включени в Червена книга на България. Горите са от смърч и имат издънков характер, поради честото им унищожаване в недалечното минало.
Средната възраст на едрите дървета е не повече от 100-120 години. В смърчовите гори се среща често черната боровинка, а в по-ниските части на резервата смърчът е смесен с бук, ива, бреза, бял бор и по-малко с ела. В миналото в горната частна гората и в безлесната зона клековите съобщества са били широко разпространени, но поради опожаряване сега вече клекът е рядък представител. Сред тревистите растения се срещат следните редки видове: жълта тинтява, самодивско лале, източна ведрица, кълбест салеп, горска съсънка, панчичева пищялка, преходна мурава, лазурен здравец, кръглолистна росянка и още много други. Във флората на резервата присъстват и някои балкански ендемити: бяла мура (сега има само няколко екземпляра в местността „Пожарище" на 1650 m надм. в.), велухенски минзухар, българска тинтява, българско шапиче, жешля и др.
Резерватът „Торфено бранище" е обявен през 1935 г. и има площ 784,1 ha. Намира се във височинния пояс 1750-1850 m и е създаден с цел съхраняване естественото състояние на торфището и блатната растителност в тази част на Витоша. Торфището се е формирало при по-обилна влажност и масово развитие на сфагнови и други (около 40 вида) мъхове, приспособени към екстремните условия на високите части на планината. Възрастта на торфището се изчислява на около 1600 години, през които се е натрупал торфен пласт, дебел до 2 m. Всяка година торфеният пласт нараства с около 1 mm. Торфището е разположено върху скална основа, над която следва слой от острициев торф. Над този слой следват пластове от острициево-сфагнов и сфагново-острициев торф. От дъждовете и топенето на снеговете торфището задържа огромно количество вода, подобно на сюнгер.
На територията на резервата се намира и вододайната зона на витошкия водопровод, което улеснява неговата стриктна охрана. На по-сухите места в резервата се срещат хвойната, лапландската върба и боровинки. От тревистите растения тук са разпространени някои видове очиболец, тинтяви, острици, пушици, орхидеи, каменоломки, сред които и редките видове торфена острица, тинеста острица, кръглолистна росянка, мочурно прозорче и др. Наличието на значителен брой видове, които са ендемични за България.и Балканския полуостров и са под закрилата на Закона за защита на природата (включени са в Червена книга на България), определя особеното място на защитените територии на природния парк „Витоша" в съхраняването на националното природно богатство. Интересни защитени обекти в обхвата на столичното пространство, намиращи се също в границите на природния парк „Витоша", са „Боянски водопад", „Алекови водопади" и „Самоковището".
В географското пространство на София се намира и природната забележителност „Кътински пирамиди", обявена за защитен природен обект през 1962 г. Кътинските прирамиди са скални образувания, формирани от ерозията в дебелите делувиални отложения в подножието на северната старопланинска ограда на Софийското поле. Заемат площ около 11 ha в местността осмият дол, намираща се в землището на с. Кътина. Те представляват различни по форма, големина и цвят (предимно червеникави) пирамиди с остров 1фхи гребени. В основата им е развита гъста мрежа от дълбоки ровини, между които стърчат неправилните пирамиди с отвесни стени. След 1980 г. се наблюдава тяхното непрекъснато разрушаване под влияние на повишената интензивност на ерозионните процеси. Сега в този район и в околните местности се образуват остри пирамидални форми, което би могло да доведе до създаването отново на такъв природен феномен.

НАСЕЛЕНИЕ

Според сведения от църковни списъци до Освободителната война през 1877-1878 г. в София е имало 1022 християнски къщи с 1150 семейства. Ако се приеме предложената от нашия изтъкнат географ проф. А. Иширков средна численост на едно тогавашно семейство 5 души, излиза, че българите християни в София са били към 6000 души. Първото преброяване на населението в Княжество България е извършено на 31. 12. 1880 г. Според него, София е наброявала 20 501 жители, от които само родените в града са били 11 395, а останалите 9106 са дошли отвън. Или от Освобождението до първото преброяване София като столица вече е нараснала значително. Въпреки това, тя не е била най-големият град в страната.
По данни от същото преброяване (през 1880 г.) най-голям град в Княжеството е бил Русе с 26 163 жители, следван от Варна и Шумен, които също са били по-големи градове от София. Ако се вземе предвид и тогавашната Източна Румелия, най-голям град според извършеното на 31. 12. 18 84 г. преброяване е бил Пловдив с население от 33 442 жители. Посочените сравнения показват, макар и условно, значението и мястото на водещите градове, които са имали най-големи административни, стопански и социални функции до Освобождението. Следващото преброяване е извършено след Съединението, на 31. 12. 1887 г. Въпреки близо десетгодишното свободно развитие, София е имала с около 2000 души по-малко население от Пловдив, който тогава е наброявал 33 032 жители. Нейното изпреварващо развитие е през следващите години, когато тя се свързва чрез жп линия с Европа и Турция. По данни от третото преброяване (към 31. 12. 1892 г.) София заема вече решително първо място с 46 593 жители пред следващия по големина Пловдив с 36033 жители. Това първо място се утвърждава все повече до наши дни и има всички основания да се запази и през XXI в.
Най-ясна представа за демографското развитие на София дават извършените преброявания на населението - от първото през 1880 г. до последното през 1992 г. София е нараснала през целия наблюдаван период (1880 - 1997 г.) над 54 пъти, докато населението на страната се е увеличило но-малко от 3 пъти. Посоченото различие отразява в най-голяма степен непрекъснатото развитие на града като столица, както и нейните по-големи възможности и привлекателност в сравнение с останалите населени места в е страната. През 1880 г. в София са живели едва 0,7 % от населението на страната, а през 1997 г. този дял е достигнал 13,5%.
Освен общият брой на населението не по-малък интерес представляват и промените в съотношението между мъжете и жените на столичния град. В края на XIX в. до средата на XX в. мъжете са били повече от жените както в страната, така и в София. За страната относителният дял на мъжете е малко по-голям от дела на жените. При условията на висока раждаемост в миналото това може да се обясни с по-големия брой на живородените момчета н сравнение с броя на живородените момичета. През същия период, особено в неговото начало, относителният дял на мъжете в София е бил значително по-голям от дела на жените.
Това се обяснява не само с преобладаващия брой на живородените момчета, но и с много по-голямата миграция на мъжете, които са търсели препитание и реализация в столицата. Към средата на XX в. относителните дялове на мъжете и жените се изравняват, за да се установи след това една забележима тенденция към увеличаване дела на жените. При условия на непрекъснато намаляваща раждаемост, посочената тенденция отразява по-висока смъртност на мъжете и по-голяма продължителност на живота на жените. Тези процеси са по-ярко изразени в столицата, защото през последните 40 години относителният дял на жените в нея е малко по-голям от техния относителен дял за страната.
Конкретните промени в броя на населението могат най-добре да се анализират чрез техните източници - естествения и механичния прираст. Според абсолютния брой на общия прираст най-големите увеличения на населението са започнали още след Първата световна война и са продължили до средата на 80-те години. През този период най-голямо е увеличението през 1947 - 1956 г. През следващите десетилетия продължава нарастването на населението с големи прирасти, формирали се чрез увеличаващ се естествен и механичен прираст.
Увеличаващият се естествен прираст се обяснява с все по-големия брой на столичното население, а високият механичен прираст се дължи на масова миграция към столицата. Най-големите заселвания в София са станали след 1946 г. Това е периодът на национализация на частната собственост и колективизация на земята в селското стопанство. Тези процеси водят до масово преселване на население от селата към градовете и от по-малките градове към по-големите. Особеното за София е, че тя винаги е била най-големият привлекателен урбанизиран център в страната, независимо от въведените в миналото ограничителни мерки за получаване на жителство и по-късното отслабване на миграцията към градовете поради силното намаляване на броя на младите хора в селата. Освен на големите заселвания, високият механичен прираст на столицата се дължи и на населението на околните села, което е присъединявано към нея по административен път. Така например от 1934 до 1992 г. населението на София се е увеличило с над 150 000 души само по този начин. Механичният прираст е бил много висок - между 60 и 82% спрямо общия прираст на населението до средата на 60-те години на XX в.
Посочените тенденции в естествения и механичния прираст продължиха до демократичните промени в страната. Още през 80-те години се установи ясна тенденция към анулиране на естествения прираст поради непрекъснато намаляваща раждаемост и увеличаваща се смъртност. По тези причини през периода между двете преброявания от 1985 и 1992 г., естественият прираст на София (както и на страната) рязко намаля. През последните 5 години той е отрицателен. През същия период механичният прираст на столицата стана отрицателна величина поради повече изселвания, отколкото заселвания.
Демографската картина се влоши след 1992 г., когато към увеличаващия се отрицателен естествен и механичен прираст от вътрешната миграция се прибавиха и последиците от външната миграция. Негативното развитие на естествения прираст на София се обуславя от противоположното развитие на двата съставящи го процеса: на раждаемост и смъртност на населението. Първото впечатление е, че София е имала по-ниска раждаемост от страната с изключение на малко по-високите равнища през 70-те години. И раждаемостта, и смъртността на столичното население е била по-ниска в сравнение със страната, с изключение на първия петгодишен период (1891 - 1895). Съответните коефициенти за естествения прираст обаче показват различно развитие за страната и София.
Така например до средата на 60-те години София е имала по-нисък естествен прираст на 1000 души от населението, след което нейните коефициенти са вече по-високи от коефициентите за страната. Посоченото развитие на естествения прираст след 60-те години разкрива подобри демографски възможности на София в перспектива. Както беше отбелязано, естественият прираст през последните години стана отрицателен и населението започна да намалява по естествен път. Така страната навлезе в нов етап на своето демографско развитие, което понастоящем се възприема като демографска криза. Тенденциите на раждаемостта и смъртността са устойчиви и закономерни, тъй като са се развивали негативно от дълги години. Раждаемостта е с трайна тенденция към намаляване почти цял век, докато смъртността, след като е достигнала най-ниско равнище в началото на 60-те години, е започнала непрекъснато да се увеличава.
Нейното увеличаване се дължи както на повишаващата се смъртност във високите, средните и все по-младите възрасти на населението, така и поради неговото застаряване. Застаряването увеличава допълнително коефициента на общата смъртност чрез нарастване на дела на населението във високите възрасти, при които смъртността е много голяма. Независимо от посоченото обективно застаряване на населението при настоящите условия на социално-икономическа криза в страната, възможното намаляване на заболеваемостта и смъртността на населението в някои възрасти е реален фактор за подобряване на неговото здравно състояние, а оттам и на неговото бъдещо демографско развитие. Повишаване на раждаемостта може да се очаква след излизане на страната от икономическата криза, а по-нататъшното й стабилизиране - след завършване на преходния й период и по-нататъшното развитие на гражданското общество.
Данните за естествения прираст на други европейски страни показват, че за много от тях той е също отрицателен или близък до нулата. Една многобройна група, включваща Германия, Италия, Чехия, Унгария, Румъния, Руската федерация, Украйна, Беларус и трите прибалтийски страни, се характеризира също с отрицателен естествен прираст. Други страни, като Швеция, Латвия, Словения, Португалия, Испания, Гърция и Молдова, имат минимален положителен прираст до 1 %. Може да се очаква, че след няколко години и той ще се анулира.
Освен чрез отрицателен естествен прираст нашето население намалява и поради външна миграция на напускащи завинаги страната. След 1989 г. се разви една нова форма на миграция, която има подчертан социален и икономически характер - емигриралите могат дълго да отсъстват от страната, без да променят своето гражданство. Само през 1990-1997 г. страната са напуснали над 600 хил. души, като малка част от тях са се завърнали, за да емигрират след това отново. Посоченото голямо и непрекъснато намаляване на човешкия потенциал, от една страна, се отразява негативно върху репродуктивните и трудовите характеристики на населението. От друга страна, засилването на глобалните и интеграционните процеси между европейските страни ще поддържа и в бъдеще голям контингент от емигрирали за продължително време. В по-далечна перспектива, след присъединяването на България към Европейския съюз, може да се очаква намаляване на външната миграция.
От посоченото дотук могат да се направят два основни извода. Първият е, че населението на Европа като цяло ще намалява по естествен път още от началото на XXI в. Вторият е, че страните от Източна Европа са най-силно засегнати от демографска криза и нашата страна не представлява изключение от тях. На този фон София също не е изключение, но тя има очевидни демографски предимства в сравнение със страната като цяло. Такова предимство с по-малкият отрицателен естествен прираст на столичното население през последните години. Той се дължи на по-ниската обща смъртност, която от своя страна се обуславя както от по-ниска по-възрастова смъртност на населението, така и от по-добрата му възрастова структура. По-ниската по-възрастова смъртност се обяснява с по-добрите условия за здравеопазване в София, където са съсредоточени най-големите и специализирани здравни заведения на страната. Квалифицираната и своевременната медицинска помощ се съчетават с наличието на относително по-младо и образовано население с по-висока здравна култура. Освен тези причини обаче, както беше отбелязано, върху по-ниската смъртност на столичното население влияе и неговата по-благоприятна възрастова структура в сравнение със страната.
Населението, според класификацията на ООН, е поделено на три основни групи, като най-голямата е за възрастовия интервал 15 - 65 г. Тази група е най-важна, защото определя до голяма степен репродуктивните възможности на хората и още повече - техните трудови възможности. От такава гледна точка възрастовата структура на населението в София е по-благоприятна от тази в страната, защото през целия век тя е имала по-голям относителен дял във възрастовия интервал от 15 до 65 г. Този по-голям дял се е формирал главно по механичен път чрез заселвания предимно на млади и трудоспособни хора.
Относителният дял на най-младите (на възраст до 15 г.) в София е бил винаги по-малък вследствие на по-ниската раждаемост. По-малък е и относителният дял на най-възрастните жители на София (на 65 и повече години), който се дължи както на заселване на по-млади хора, така и на по-ниска смъртност в тези възрасти. Изтъкнатите демографски предимства на София са гаранция за нейното бъдещо развитие.

ИКОНОМИКА

Всеки период от развитието на столичния град се характеризира със специфични и важни функции на стопанството. Те са резултат както от особеностите на географското и геополитическото положение на София и от утвърдената икономическа и политическа организация на обществото, така и от целите на провежданата регионална политика и регионално управление. Същевременно развитието на столичното стопанство винаги е оказвало влияние върху пространственото разрастване на града и е променяло неговата архитектура, функции и начин на живот на столичани. Наред с това София през целия период на XX в. е била най-важният икономически център на България. Развитието и структурата на столичната икономика е неотменим елемент от неговата многовековна история, съвременност и привлекателно бъдеще.
След обявяването на София за столица на България (1879 г.) за сравнително кратък период от време били изградени индустриални предприятия, които поставили началото на нова специализация на националното стопанство. Бързо развитие получили търговията и банковото дело, формирали са се пазарните центрове в градското пространство, утвърдил се статутът и престижът на Българската академия на науките, открито било първото висше училище в България - Софийският университет, постепенно била изградена транспортната инфраструктура на града. В резултат на тези промени София се е превърнала в най-големия индустриален, транспортен, търговски, културен, образователен и научен център на страната. През 1997 г. на столичния град се падат около 14% от населението на страната, в него работят около 17% от щетите в националното стопанство, произвеждат се над 15 % от индустриалната продукция. Тук са локализирани около 18,5 % от учащите се в страната и над 20 % от преподавателите. Увеличаващият се стопански потенциал в столицата се съпровожда с непрекъснато териториално разширение на града, който през 1998 г. заема около 12% от площта на обширното Софийско поле.
Пространственото разширение на столичната икономика протича успоредно със зониране на градското пространство. Обособена е централна - делова част на София, формирани са и четири индустриални зони - северна, югозападна, източна, а по-късно и югоизточна. Изградиха се и нови жилищни комплекси, съвършено нов облик след 1990 г. придобиват кварталите „Симеоново", „Бояна", „Драгалевци", „Бистрица", „Лозен" и др.
Развитието на столичното стопанство и формирането на неговата структура се извършват под влияние на специфичните особености на прилежащата територия и социално-икономическите отношения на София със страната. Съществени промени в столичното стопанство се извършват след 1990 г. Преходът към пазарна организация и управление на икономиката и преди всичко приоритетното развитие на частната собственост моделират по съвършено нов начин структурата и управлението на стопанските отрасли. През 1990-1997 г. делът на столичното стопанство в национален мащаб намалява, което се изразява в намаляване броя на заетите в промишлеността, строителството и транспорта. Същевременно бързо развитие получават отраслите от третичния сектор (обслужващата сфера). Най-характерното за 1990 1997 г. е непрекъснатото намаляване на дела на отраслите от първичния (добивния) и вторичния (индустриалния) сектор и динамичното, приоритетно развитие на отраслите от третичния сектор.
В периода между двете световни войни отраслите на първичния сектор (добив на природни суровини, земеделие и дърводобив) рязко намаляват своя дял и влияние в столичното стопанство. Известна активизация е характерна за рудодобива във връзка с усвояването на находищата на уранови руди край Духово и Сеславци, и особено с добива на желязна руда при Кремиковци. Отраслите, в които се преработват добитите природни суровини, като металургия (черна и цветна), химическа промишленост, производство на строителни материали и др., постепенно заемат структуроопределящи позиции в системата на столичната икономика. През последните години в столичното пространство се формират три основни локализации за добив на полезни изкопаеми. Това са кариерите за ломен камък (гранити, сиенити) за строителство и облицовки, добив на пясък и баластра от старите езерни отложения край Казичене, Долни Богров, Челопечене, Чепинци и Негован, както и добивът на железни руди по открит способ край Кремиковци.
Структурните промени, извършвани в столичната икономика, са насочени към ограничаване дела на добивните производства главно по икономически и екологични причини. Трайна тенденция е непрекъснато намаляване на полезното съдържание и качество на добиваните природни ресурси и увеличаване на производствените разходи. Добивните отрасли влошават силно и екологичната обстановка в Софийското поле. Изградените в североизточната част на котловината хвостохранилища, отвали и табани причиняват сериозно замърсяване на въздуха, водите и почвите. Спирането на уранодобива и закриването на рудниците в Бухово и Сеславци след 1992 г. бавно ще подобрява екологичната ситуация в Софийската котловина. Оптимизирането на екологичната обстановка изисква значителни финансови ресурси и преди всичко качествено нов подход при управлението на регионалното развитие в София.
Развитието на крайградското земеделие е обусловено от непрекъснато увеличаващия се брой на столичното население. Увеличаващите се потребности от земеделска продукция на градските пазари е причина за пространственото разширение на отрасъла. Южните склонове на Стара планина, както и подножието на планините, ограждащи от юг Софийското поле, се усвояват за земеделско производство. В териториите с по-малка надморска височина (Кривина, Казичене, Бусманци) се разраства отглеждането на зеленчуци и късно зреещи плодове, развива се производството на зърно и фуражи. В непосредствена близост до столицата се изграждат ферми за затворено отглеждане на животни за мляко и месо (в Подгумер, Костинброд, Казичене и др.).
Отглеждането на фуражни култури е типично за земите с по-голяма надморска височина в котловината. Заедно с това се използват полупланинските и планинските пасища, което предопределя и специализацията в отглеждането на овце, кози и говеда. Столичният град с големите потребности на пазара стимулира развитието на оранжерийното производство и отглеждането на цветя. Ежедневните потребности на София от прясна земеделска продукция „приобщиха" към градското пространство околните села и някои градове.
Тази регионална особеност през 80-те години се разви до такава степен, че практически в продоволствената зона на София участваше територията на цялата страна, а земеделската специализация на Западна България се предопределяше от потребностите и нуждите на Софийския пазар.
Извършените структурни промени след 1990 г. доведоха до рязко намаляване на земеделската продукция (особено от животновъдството). Разруши се старият механизъм на управление на земеделието, както и на транспортирането, преработката и търговията със земеделска продукция. Възстановяването на собствеността върху земите, както и извършваните реституционни процеси се съпровождат с ново жилищно строителство.
Тоталната държавна собственост в София и страната до началото на 90-те години ограничава и затормозява процеса на възстановяване на поземлената собственост. Резкият спад на продукцията от крайградското земеделие налага още по-далечни и по-скъпи превози на мляко, месо, зеленчуци, плодове и яйца. Въпреки това столичният пазар с количествените и ценовите си равнища остава най-привлекателният за търговците от агробизнеса и за представителствата на наши и чуждестранни фирми в първичния сектор на градската икономика. Земеделието на София ще разчита през следващите години на нови форми на частно управление на земеделските стопанства, на качествено нова регионална икономическа политика на държавата към отраслите от първичния сектор и увеличаване на производството чрез неговата интензификация и повишаваща се продуктивност.
Индустриалното развитие на столичното стопанство (вторичния сектор) се характеризира с добре изразена неравномерност и динамичност. До средата на 40-те години в индустриалната структура на столичната икономика доминират отраслите на леката и хранително-вкусовата промишленост. Много от съвременните промишлени производства на страната водят своето начало от София. В този смисъл столичното стопанство представлява своеобразен икономически инкубатор за развитието на националната икономика.
След 1947 г. индустриалните отношения в страната, включително и в София, рязко се промениха. Извърши се тотална национализация на собствеността в промишлеността и минното дело. Приоритетно развитие получиха базовите промишлени отрасли - енергетика, металургия, машиностроене, електротехническа и електронна промишленост, химическа промишленост. Изградиха се и големи строителни предприятия в София и околните села. Те се специализираха в производство и монтаж на панелни елементи за промишлено и жилищно строителство. За продължителен период от време (до 1991 г.) териториалната концентрация се приемаше за един от основните и най-важните критерии за развитието на индустрията.
През 1989 г. над 15% от предприятията на електротехническата и електронната промишленост и над 14% от предприятията на химическата промишленост бяха съсредоточени в София. В резултат на това рязко бе увеличен броят на заетите в промишлеността и строителството, делът на които достигна над 25 % от общия брой за страната. Необоснованата териториална концентрация на индустрията в столицата породи сериозни диспропорции и много проблеми. Възникнаха трудности със снабдяването на София и околните селища с хранителни продукти, нарасна замърсяването на околната среда, увеличаваше се броят на професионалните заболявания, налагаха се ограничения в потреблението на електроенергия.
Съществени промени в индустриалното развитие на столичното стопанство се извършиха след 1990 г. Преходът към пазарна организация и управление на столичното стопанство се съпровожда с качествени изменения в структурата на промишлеността и строителството. Постепенно делът на обработващите отрасли намалява. Заедно с това и броят на заетите в промишлеността на София намаля с повече от 50%. През 1998 г. в гр. София се произвеждат около 13 % от промишлената продукция на страната. При това 25 % от тази продукция се формират от частния сектор - една трайна тенденция, която ще променя не само структурата на столичното стопанство, но и структурата на отраслите от обработващия сектор в националното стопанство. Това са обективни процеси, налагани от пазарните механизми на организация и управление на промишлеността.
Независимо от негативните тенденции и рестриктивната политика, провеждана в промишлеността, столичната индустрия запазва своето национално значение. През 1998 г. промишленият потенциал на София осигурява 70% от черните метали на страната, 17% от продукцията на електротехническата и електронната промишленост, 13% от продукцията на машиностроенето, 10% от продукцията на целулозно-хартиената промишленост, 20% от брашното, 9% от продукцията на промишлеността за строителни материали и др. Формираната отраслова структура на индустрията превръща София в един от най-важните центрове на икономическо развитие с решаващо значение за националната икономика.
Приватизацията на държавната и общинската собственост на предприятията на територията на София е най-важното приоритетно направление. Друга приоритетна задача е създаването на привлекателна икономическа среда за чуждестранни инвестиции в столичното стопанство, които са с най-голям дял в сравнение с другите региони на страната. Паралелно с това се извършва техническо и технологично преструктуриране и модернизиране на отраслите от промишлеността и строителството в София. В резултат на това се променя продуктовата структура на промишлените предприятия и фирми, повишава се качеството на произвежданата продукция, нараства нейната конкурентоспособност.
Структурната реформа в индустрията на София, извършвана през последното десетилетие на отминаващия век, е в съответствие с европейските стандарт и параметри. Чрез нея столичното стопанство придобива „по-ясен" профил за постепенна интеграция в големия и сложен европейски пазар. Пространствената структура на индустрията в столицата се формира от 4 обособени индустриални зони.
Най-старата и с най-голям икономически потенциал е северната. Нейната специализация се формира от машиностроенето, леката и химическата промишленост. В тази зона се включват и индустриалните селища Световрачене, Нови Искър и Кремиковци. При новата икономическа обстановка, в съчетание с провеждането на далновидна и прагматична регионална политика, съществуват реални предпоставки за раждането на високотехнологичен индустриален парк.
Втората по икономически потенциал индустриална зона е източната - Гара Искър. Нейната специализация се формира от предприятия и фирми с различен производствен профил - обработка на цветни метали, производство на целулоза и хартия, кожухарски изделия, скално-облицовъчни материали и др. И свършваната приватизация на държавните предприятия в зоната ще промени нейния профил и значение за столичното стопанство.
Третата индустриална зона е разположена в югозападна посока, по направление на жп линията за Перник и булеварда към Княжево. С най-голямо значение за нейния икономически потенциал са текстилната, хранително-вкусовата промишленост и машиностроенето. Съществуват възможности за интегриране на дейността на научноизследователските центрове, изградени в зоната със съществуващите производствени предприятия и фирми.
Четвъртата индустриална зона е югоизточната. Тя е формирана в пространството между жк „Младост" и кв. „Горубляне". С най-голям дял в производствената специализация на зоната са предприятията и фирмите от хранително-вкусовата и леката промишленост. Индустрията ще определя икономическия профил на нашата столица и през следващите години.
Тя ще осигурява значителна заетост на работната сила и ще гарантира доходи на основната част от столичното население. В съответствие с процесите, развиващи се в националната икономика, и в София нараства броят на заетите в третичния сектор и брутният вътрешен продукт, произведен в него. Характерно за столичната икономика е значително по-високият относителен дял на лицата, работещи в отраслите на послужващата сфера (66,9%), в сравнение със средния за страната. Най-голям е броят на заетите в търговията, транспорта, здравеопазването, образованието, бизнесуслугите и др.
След 1990 г. настъпиха значителни промени в собствеността и организацията на търговската дейност и мрежата за обществено хранене. Извършва се реституция на съществували преди повече от половин век търговски обекти, протичат процеси на приватизация и деконцентрация на търговската мрежа, на създаване на нови частни магазини, малки частни хотели, ресторанти и други места за обществено хранене. Преустроени са част от универсалните магазини, като някои от тях са приватизирани, а други са в процес на приватизация.
Вече около 90% от магазините и над 80% от заведенията за обществено хранене са частни. В края на 1997 г. броят на магазините е около три пъти по-голям в сравнение с 1989 г. Голяма част от тях са разположени в новите жилищни комплекси, в по-отдалечените от центъра на града квартали, което ще съдейства за подобряване на снабдяването на населението с различни стоки.
Благоприятно влияние в това отношение имат и преустроените от Столичната община градски пазари (Красно село, Ситняково, Дружба, Надежда, Иван Вазов, Женски пазар, Слатина и др.). По-голямата част (55,4 %) от регистрираните до края на 1997 г. частни фирми са с търговска дейност, с което се разкриват нови работни места. Тенденцията на нарастване значението на частния сектор в търговската дейност и общественото хранене ще бъде характерна и през следващите години.
Нов елемент в търговската дейност в София са частните складове на едро (бившите държавни складове в промишлената зона Илиенци) и стоковите борси (напр. За плодове и зеленчуци в Слатина). Бъдещото развитие на търговията в София, както във всички големи градове в развитите страни, ще бъде свързано с изграждането на големи търговски комплекси в извънградското пространство в близост до града. Такъв комплекс е изграден в пространството между жк „Младост" и кв. „Горубляне".
Процесите на раздържавяване и преструктуриране са характерни и за транспортната дейност. Нейната организация има много важно значение за икономическото и пространственото развитие на града и областта, за обслужването на милионното население.
С голяма тежест за столичната икономика са дейностите, осъществявани от железопътния, автомобилния и въздушния транспорт. В бъдеще София може да има по-голямо значение като регионален транспортен център на Балканите и в Югоизточна Европа, след като се изгради ново съвременно летище с необходимия капацитет. Функциите на София като столичен и най-голям град в България налагат и развитие на градския транспорт. Единствено в столицата, наред с автобусния и тролейбусния транспорт, съществува трамваен транспорт (още от 1901 г.) и метро (от 1998 г.). Сравнително голямата площ на града и значителната отдалеченост от центъра на големите жилищни комплекси („Люлин", „Младост", „Дружба", „Овча купел 2", „Надежда", „Обеля"), днес създават сериозни трудности в транспортното обслужване на населението.
Вече влезе в експлоатация част от линията на метрото, която ще свързва западните и източните квартали на града. В бъдеще все по-голямо значение ще придобиват личните автомобили, тенденция, характерна за всички развити страни. Известни проблеми в това отношение ще се създават от специфичните особености на планировката на града (тесни улици, задължително преминаване през центъра поради липса на обходни пътища, свързващи отделните части на града и др.). Бързо нарастващият брой на леките и товарните автомобили през последните години, големият дял на старите автомобили на автобусния транспорт създават екологични проблеми поради разположението на София в затворена котловина, с малки възможности за естествено самоочистване на атмосферния въздух в нея.
Голяма част от заетите в обслужващата сфера в София са ангажирани в здравеопазването и образованието. В столичния град са съсредоточени редица здравни заведения с национално значение - повечето от специализираните болници, 11 от 12-те университетски болници, 6-те национални центрове в страната. Тук се обучава значителна част от медицинските кадри.
Характерно за София е разположението на болниците предимно в централната част на града. Това е наследено от формирането на здравната мрежа на града през XX в. Най-голямата концентрация на клинична, поликлинична и учебна дейност е в района на т. нар. „Александровска болница", създадена още в началото на XX в. По-равномерно разположение имат районните поликлиники и аптечната мрежа. Настоящият период на преход към друга обществена система се съпровожда и с промяна в организацията на дейността по здравеопазване, районирането и териториалното разположение на здравните заведения в града, с откриване на частни клиники, лекарски и зъболекарски кабинети, малки частни аптеки и др.
София има много важно значение в системата на образование в страната. Наред с големия брой средни общи училища, тук са създадени и редица други специализирани училища (техникуми, по изкуствата и др.). София е най-големият университетски център в страната. Тук през 1888 г. е създаден първият български университет - Софийският университет „Св. Кл. Охридски". Сега в София са концентрирани повече от половината от висшите учебни заведения в страната, сред които и някои уникални и тясно специализирани (напр. Военната академия, Художествената академия, Музикалната академия и др.). Градът се отличава с най-големия брой студенти и университетски преподаватели в страната.
София се развива и като най-големия научен център, в който е концентрирана най-голямата част от научния потенциал на България. Веднага след Освобождението седалището на Българското книжовно дружество, сегашната Българска академия на науките (БАН), е преместено от Браила в София. БАН е една от най-старите национални институции, която през 1998 г. включва 68 самостоятелни и автономни звена (институти, лаборатории, центрове), работещи в основните направления на природните, хуманитарните, обществените и техническите науки.
След 1990 г. се извършва преустройство и реформа в българското образование и наука. Създават се нови частни университети, разкриват се нови специалности в съответствие със съвременните потребности, преустройват се различни по профил научни институти. В пространствената структура на града са формирани няколко съсредоточия на висши училища и научни институти - в централната част, в източните и югоизточните квартали („Гео Милев", „Студентски град") и др. София е и най-големият културен център на България, в който са локализирани най-голям брой културни институции. През последните години се създават редица частни галерии, театрални трупи и др. Културната дейност е съсредоточена предимно в градския център. Засега не са формирани районни културни средища в кварталите с по-голямо струпване на население, отдалечени от централните части на града („Младост", „Люлин", „Дружба", „Овча купел", „Обеля" и др.).
В София се намират всички държавни учреждения по управлението на страната, две областни управи (на област София-град и на Софийска област), ръководството на Столичната голяма община и нейните 24 териториални общински администрации (съгласно досега действащия закон в градовете с население над 300 хил. души са обособени административни райони със статут на общини).
През 90-те години получиха по-голямо развитие редица специфични дейности, подпомагащи организацията и провеждането на производствената и друга дейност на обществото - банково дело, финансово-счетоводни услуги, застрахователно дело и др. В София, като най-голям град и стопански център, се наблюдава най-голяма концентрация на бизнесуслуги в страната. През последните години се извършва „изнасяне" на някои видове дейности в по-крайните квартали или в крайградското пространство (продажба и поддръжка на автомобили, производствени и битови услуги, ремонтни дейности и др.).
Това променя структурата и функционалното зониране на стопанството в столичното пространство. През последните десетилетия се изградиха големи жилищни комплекси, които се обособиха като зони за обитаване в градското пространство, в които няма изградени производствени предприятия и фирми и все още не е завършено изграждането на социалната им инфраструктура. За София все още не са типични съществени различия в зонирането на жилищния фонд в зависимост от социалния статус на отделните слоеве от населението. Съществуват тенденции за изграждане на нови жилища от по-заможни граждани в централната градска част на мястото на разрушавани сега стари жилищни сгради или в квартали, бивши села с подчертано рекреационни функции в подножието на Витоша (Бояна, Драгалевци, Симеоново и др.). Наред с това се изграждат и малки частни хотели или се преустройват в хотели големи еднофамилни жилища.
Развитието на столичното стопанство се съпътства с непрекъснато разширяване на териториалния му обхват. Обособяват се големи зони, които се „специализират" в различни стопански, културни, битови и други направления. По този начин се формират зони с комплексни функции, които са в основата на полицентричното развитие на столичния град.

ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНОСТИ

Природни курортно-туристически ресурси.
Живописният естествен декор на града се очертава от Стара планина на север, Витоша на юг, Средногорието на изток и югоизток и Люлин на югозапад. Близко разположените до София околни планини са привлекателни места за отдих и туризъм за столичното население. В някои от тях са изградени туристически центрове с национално и международно значение, какъвто е зимният туристически и спортен комплекс „Алеко" на Витоша. Планините около София са идеалното място за ежедневни разходки, краткотраен и дълготраен отдих и туризъм.
Природният курортно-туристически потенциал на София е съсредоточен в три основни зони за отдих и туризъм: природен парк „Витоша", Панчаревско езеро и яз. „Искър".
Природен парк „Витоша ". Малко европейски градове са така щедро надарени от природата с близко разположена и леснодостъпна планина, извисяваща своя купол на юг от града на височина 2290 m. Не един и двама известни пътешественици са възкликвали при вида на нейната хубост. К. Иречек пише в своите „Пътувания": „От софийските прозорци Витоша представлява в променливата своя премяна неизчерпаемо гледище на красиви природни сценарии", а австрийският учен фон Хохщетер, изкачил Витоша през 1869 г., е определил мястото й в живота на София така: „София и Витоша са така неразделни, както Неапол и Везувий". Още през 1934 г. Витоша е обявена за народен парк. Шосета, алеи, пътеки и въжени линии - седалкови и кабинкови, осигуряват достъпа до високите части на планината.
Две шосета прорязват планината и водят до двата основни туристически центъра, разположени съответно в северозападните и североизточните й склонове - Златните мостове и Алеко. От главните подходи към Витоша от кварталите „Княжево", „Бояна", „Драгалевци", „Симеоново" и селата Мърчаево, Владая, Бистрица и Железница продължават главни алеи, които за кратко време извеждат туристите до Алеко и Златните мостове. За моторизираните посетители са изградени около 60 км асфалтирани и павирани пътища до двата комплекса. Дължината на мрежата от алеи и пътеки надхвърля 270 км. В резултат на благоустройството па Витоша край алеи, пътеки и на поляни са изградени 155 декоративни чешми от камък и дърво. Архитектурно-битови съоръжения (маси, пейки, огнища, дървени мостчета и др.) улесняват посетителите по време на престоя и придвижването им из планината. Над 1000 табели маркират пътеки и туристически маршрути, около 40 навеса подслоняват туристите при лошо време.
Природният парк включва два резервата (Бистришко бранище и Торфено браните) и няколко природни забележителности - Боянски водопад - на Боянска река, Самоковището - водопад на р. Бистрица, пещерата „Духлата" (най-дългата пещера в България, разположена на 6 нива и включваща 6 галерии) и др. Един от най-масовите видове отдих през лятото са пешеходните преходи и екскурзии, често съчетани с познавателен туризъм и посещения на различни природни обекти, с каквито паркът изобилства. От Черни връх (2290 m) се виждат Рила, Стара планина и силуетът на Родопите в далечината на югоизток. Поглед надолу към Софийската котловина обхваща целия столичен град с откроените в ясно време златни кубета на храм-паметника „Св. Александър Невски". Интересни обекти за посещение са както каменните „морета" около върховете Черни, Резньовете, Голям Купен, Сива грамада, Селимица, Черната скала и др., така и причудливите форми на редица върхове, получили съответни названия като Лъвчето, Черната скала, Комините и др.
Природните условия на Витоша са подходящи за зимните ски-спортове. Формирани са два ски-центъра: „Алеко" и „Златни мостове". „Алеко" е най-старият, най-посещаваният и най-големият ски-център. Намира се на 1800 м надм. в., като най-високата точка за ски-спускане е Черни връх. В центъра са изградени три хотела - „Щастливеца", „Простор" и „Морени", голям брой почивни станции и една хижа - „Алеко". В района на комплекса се намират много специализирани спортни съоръжения - кабинкова въжена линия от кв. „Симеоново" до „Щастливеца", писта за алпийски-дисциплини Витошко лале, писти за дълго бягане и др. Пистите са с различна степен на трудност, което прави „Алеко" подходящ както за напреднали в ски-спорта, така и за начинаещи.
Вторият ски-центьр - „Златни мостове", се намира в северозападните склонове на планината. Кабинков лифт изкачва туристите от кв. „Княжево" до вр. Голямото Копито на височина 1350 m, където е построен и хотел-ресторант „Копитото". От терасата му се разкрива панорамна гледка към София и Стара планина. Удобно шосе свързва хотел-ресторанта с главното шосе от София, през местността Златните мостове до хижа „Боерица". До каменната река в Златните мостове също има ресторант, а над Златните мостове е изграден ски-центърът „Конярника - Ветровала" със стационарен ски-влек и два по-малки влека. Материално-техническата база, включваща места за настаняване и инфраструктурни съоръжения, създава благоприятни условия и за стационарен климатичен отдих през зимата. Все още обаче липсата на съоръжения за разнообразни спортни и развлекателни дейности не позволява планината да се използва пълноценно и през останалите сезони.
Зона Панчаревско езеро Тя отстои само на 15 км югоизточно от София и обхваща крайбрежието на Панчаревското езеро при надморска височина 550 m. Езерото е дълго 4 км, а ширината му варира от 100 до 400 m. Има плажова ивица с дължина 1300 м. Тази зона се използва за водни спортове, риболов и балнеолечение. В гребната база се провеждат републикански и международни състезания. Материално-техническата база за настаняване включва няколко ведомствени почивни станции с капацитет над 500 легла, къмпинг с 40 легла и двуетажен хотел. Балнеолечението се провежда в с. Панчарево, разположено на 600 м надм. в. между склоновете на Лозенска планина и Плана. Минералната вода е гореща (48 °С), с дебит 12 l/s, слабо минерализирана (0,495 g/l), хидрокарбонатнокалциева и магнезиева, което я прави подходяща за лечение на широк кръг от заболявания. Достъпът до зоната се осъществява с обществен транспорт от София и с. Лозен и с лични превозни средства.
Зона за отдих яз. „Искър ". Тя се намира на 800 m надм. в. и обхваща крайбрежната ивица на яз. „Искър", отстоящ на 37 км от столицата. Три са основните специализации на зоната - краткотраен отдих край водна площ, водни спортове и риболов. Настанителният капацитет обхваща около 600 легла предимно във ведомствени станции и къмпинг с около 40 легла. Базата за хранене включва ресторант „Щъркелово гнездо" и няколко малки заведения за хранене и кафенета. В зоната е изградена ветроходна база. Транспортната достъпност е осигурена от автолинията София - Самоков с честота през един час. Сред природните обекти, превърнали се в краткотрайни зони на отдих за столичани, следва да се отбележат и водоемите край Суходол, Банкя, Чепинци и Ботунец. Те са самостоятелно обособени туристически обекти с плажови ивици и изградена инфраструктура за водни спортове. Оборудвани са с къпални, а също така имат и добре благоустроени паркове за разходка и рекреация. Освен посочените три зони за отдих има редица по-малки места за отдих и туризъм с благоприятни природни ресурси. Такива са някои от лесопарковете около София (напр. Побит камък в Искърското дефиле, и почне от Лозенска планина), Люлин, балнеолечебните курорти (Овча купел, Горна Баня), по-малките населени места с природни забележителности, каквито има по южните склонове на Стара планина.
Балнеолечебни центрове. София е известна от древността като важно балнеологично средище. В пределите на града и околностите му бликат естествени и сондажни хидротермални източници. Сред по-значимите балнеолечебни центрове са София-център, Банкя (на 17 км от София), Овча Купел и Горна баня.
Зелени площи. Една от характерните особености на София и околностите й са зелените площи - градски паркове и крайселищни горски паркове. Такива са Борисовата градина, Южният парк, Западният парк, голям брой градски градини, разнообразяващи градския ландшафт. В границите на града зелените площи възлизат на 1650 ha, което представлява 5,9% от общата площ на града. Зелената зона на София, включваща крайселищни гори, има радиус около 20 km.
Антропогенни курортно-туристически ресурси. София разполага с множество антропогенни туристически ресурси от различен характер, които са обект на посещение както от български, така и от чуждестранни туристи. С най-голям интерес се ползват културно-историческите забележителности, археологическите паметници и архитектурните забележителности.
Сред археологическите забележителности, запазени и достъпни за разглеждане, са частите на вековната софийска крепост, някои от които са оформени като музейна експозиция. Поради бурната история на София в нея са запазени малко архитектурни забележителности. Най-старите са ротондата „Св. Георги", църквата „Св. Петка Самарджийска", църквата „Св. София", някои джамии. Повечето от архитектурните паметници, строени след Освобождението, са локализирани в центъра на столицата. Днес в сградите с архитектурна стойност в повечето случаи се помещават културни институти с познавателна стойност за туризма. Сред тях изпъкват Народният театър „Иван Вазов", Народното събрание, Софийският университет „Св. Климент Охридски", Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий", Синодалната палата, Българската академия на науките, Българската народна банка и др.
София изобилства с паметници, изразяващи почитта и преклонението на българския народ пред героичните събития и личности в нашата история. Такива са паметниците на Васил Левски, Иван Вазов, Паисий Хилендарски, Патриарх Евтимий, Св. св. Кирил и Методий, Свети Климент Охридски, Цар Освободител, Руски паметник, Докторски паметник, Алеята на писателите в Борисовата градина и много други.
София е богата на музеи от всякакъв характер. В повечето случаи те се помещават в сгради с голяма архитектурна стойност, което ги прави още по-привлекателни за туристите. Най-ценни за туризма са: Националният исторически музей, Националният археологически музей, Националният природонаучен музей, Националният музей „Земята и хората", Националният политехнически музей, Националният литературен музей, Националният военно-исторически музей, Националният етнографски музей, Църковният историко-археологически музей. В града има и много къщи-музеи на изтъкнати писатели и общественици, които имат голяма познавателна стойност, но се посещават предимно от специалисти и туристи с конкретен интерес.
Сред антропогенните туристически ресурси на София важно място заемат религиозните и култовите сгради, както като архитектурни и художествени шедьоври, така и като религиозни светини. Някои от тях са между най-посещаваните в града. Най-известен сред тях е храм-паметникът „Св. Александър Невски", който е и най-внушителният храм на Балканския полуостров. Няма човек, посетил София, който да не се е възхитил на забележителните художествени достойнства на катедралата, както и на великолепните икони, изложени в нейната Крипта. Други забележителни църкви, отворени за посещение, са „Св. Неделя", руската църква „Св. Николай" и др.
В полите на Витоша се намира уникалната Боянска църква „Св. Никола" (XI в.), която като паметник на културата със световно значение е под егидата на ЮНЕСКО. Туристически интерес представляват и множеството малки манастири около София, известни под името „Малката Света гора". Повечето от тях са действащи. Освен църквите и манастирите, към религиозните и култовите сгради спадат двата забележителни храма на мохамеданската и еврейската религия - Банябаши джамия и Синагогата. София разполага с множество спортни съоръжения. Изградената спортна инфраструктура е предимно в парковете и градините или е представена от малки частни фитнесзали, разпръснати из целия град.
Огромна роля за привличането на туристи имат културните обекти и събитията в културния живот на столицата. София е модерен град, който предлага големи възможности за културни прояви и развлечения. Сред тях са концертите на Софийската филхармония, спектаклите на Софийската опера, блестящите постановки на повече от двадесет сцени и театри, съсредоточени около ул. „Раковски" - българският Бродуей. Националният дворец на културата (НДК) разполага с 14 модерни сцени за разнообразни културни изяви. Художествените галерии на София, държавни и частни, предлагат широка гама произведения на изящното изкуство.
В София е изградена база от конгресни центрове, най-известният от които е Националният дворец на културата. Това е най-големият многофункционален конгресен център в Югоизточна Европа.
Основни и допълнителни туристически услуги.
Структурата на легловата база в София е в зависимост от туристическата специализация на града - преобладават хотелите и частните квартири. Териториалното разположение на базата показва ясно изразена концентрация (54 %) в централната част на града. През последните години има тенденция новите заведения за настаняване да се разполагат в периферията на столицата. По-големи хотели в София са „Шератон", Хилтън „Кемпински Хотел Зографски", „Принцес" (Новотел „Европа"), „Родина", Парк-хотел „Москва", Гранд-хотел „София", „Рила" и др. Заведенията за хранене в столицата са изключително многобройни. Те се поделят на заведения за основно хранене (ресторанти, столове, закусвални и др.) на заведения за допълнително хранене и забавление (сладкарници, барове, дискотеки, кафенета и др.).
Недостатъчно са информационните бюра в София - такива има на Централна гара, Аерогара София и в НДК. Голяма част от частните туристически агенции предлагат информационни и други допълнителни услуги. София до голяма степен определя туристическото „лице" на България. Опитът на много страни показва, че туризмът в големия град е един от основните фактори (все по-важен през последните години) за формиране на неговия представителен облик като място за работа, живеене и инвестиции.
Туризмът в столицата подпомага регионалното развитие на областта, стимулира развитието и на редица надрегионални дейности. Туристическата дейност е основа за пазарната реализация на културните учреждения и паметници в София. Тя е и опора за развитие на обслужващата сфера, тъй като създава предпоставки за увеличаване на паричния оборот и броя на работните места, особено в хотелиерството, ресторантьорството и търговията на дребно.

КОНТАКТИ

Адрес за кореспонденция:
Столична община
ул."Московска" № 33
София 1000

Контактен център
За подаване на сигнали и получаване на информация, свързани с дейността на Столична община (СО) Столичен инспекторат:
0700 17 310;
02 9377 303;
(денонощно)

За сигнали, свързани с чистотата, замърсяване от строителство, външна реклама, търговия на открито, паркиране, кучета и др.:    
02 987 55 55;
(денонощно)

За записване за среща с кмета на СО, председателя на Столичния общински съвет, заместник-кметовете, секретаря на СО и дирекция "Правно-нормативно обслужване":    
Приемна
02 9377 582;
(от 9.00 до 17.30)
 
Работното време на центъра за информация и услуги на Столичната общинска администрация на ул. Московска 33 е от 7:30 до 19:30 часа.

Пълният списък с телефонни номера, за връзка с общината, можете да видидите ТУК.

КМЕТ

Йорданка Асенова Фандъкова
Дата на раждане: 12.04.1962 г. в гр.Самоков
Образование:35-та руска езикова гимназия - София,СУ "Св. Климент Охридски" - специалност - руска филология
Професионална кариера:
от 1985 – 1995 г. учител в 73 СОУ с преподаване на чужди езици "Владислав Граматик" - София;
от 1998 – 2005 г. директор на 73 СОУ с преподаване на чужди езици "Владислав Граматик" - София;
от 2005 – 2009 г. заместник-кмет в Столичната община по образование, култура, спорт и превенции на зависимости;
2009 г.- депутат в 41-то Народно събрание;
2009 г.- министър на образованието, младежта и науката;
от 23.11.2009 г.-кмет на Столичната община.
Допълнителни квалификации:
Институт "А. С. Пушкин" в Москва-учител II-ри клас квалификация;
Бизнес – администрация;
Програма на МОН и Френския културен институт-директор – обучител;
Мениджмънт в образованието по проект на МОН, Гьоте институт и Културконтакт – Австрия;
Българско училище за политики.
Семейно положение:омъжена/една дъщеря
Езици:английски;руски
Участие в проекти:"Индекс за приобщаване" - за работа с деца с увреждания.
"Демократично училище" на Гьоте Институт-София и бюро за образователни проекти k.education на правителствената агенция КултурКонтакт - Австрия по поръчение на МОН - Република България.